Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Ами ти да не се беше туткала толкова да си правиш прическата — викна Кей подир отдалечаващата се дъщеря, която не й отвърна, и се втурна по коридора с отскачаща от стените му чанта и тресна външната врата след себе си.

— Трябва да вървя, Кей — каза Гавин.

— Чакай малко де. Вече са изпържени, хапни, преди да хукнеш…

— Не мога да ходя с тая риза. На всичко отгоре тъкмо аз съставих завещанието на Бари. Ще трябва да го намеря. Съжалявам. Няма начин да остана. Направо не ми се вярва — добави, докато препрочиташе за пореден път текста от Майлс. — Ама ни най-малко. Та нали в четвъртък играхме скуош. Не мога… Боже мой.

Налице беше смъртен случай; и тя копче не можеше да му каже, без да се постави в неизгодно положение. Целуна я набързо по нереагиращата й уста и се отдалечи по тъмното тясно преддверие.

— Ще се видим ли…?

— Ще ти звънна по някое време — провикна се той, уж не я беше чул.

Пое свежия студен въздух и се запъти към колата си на отсрещната страна на улицата, стиснал в ума си факта за смъртта на Бари като епруветка с избухлива течност, която не смееше да разклати. Завъртя ключа на стартера и си представи как близначките на Бари са се тръшнали по корем върху разположените едно над друго легла и реват. Понеже точно така ги видя на минаване покрай вратата на стаята им последния път, когато го бяха поканили на вечеря — легнали една над друга, всяка с конзола „Нинтендо ДС“ в ръце.

Семейство Феърбрадър бяха най-преданата съпружеска двойка, която познаваше. Но сега — край на вечерите у дома им. Той все повтаряше на Бари какъв голям късметлия бил. Но явно, късметът му е бил до време.

Някой се приближаваше по тротоара; в паниката да не би да е Гая, тръгнала да му се разкрещи или да поиска да я откара до училище, той подаде прекалено рязко газ и удари на заден ход колата зад своята — старата воксхол корса на Кей. Пешеходецът се изравни с прозореца му и се оказа съсухрена, куцаща старица по домашни чехли. Облят в пот, Гавин нави волана и успя да се отдалечи от бордюра. Още докато ускоряваше, мярна в огледалото за обратно виждане, че Гая се връща у дома.

Усети, че му е трудно да диша, че не поема достатъчно въздух в дробовете си. В гърдите си чувстваше някакъв стегнат възел. Едва сега си даваше сметка, че Бари Феърбрадър бе най-добрият му приятел.

Училищният автобус стигна до „Фийлдс“ — разпръснатия жилищен район в покрайнините на град Ярвил. Мръсносиви къщи, повечето изпонашарени с графити — инициали и нецензурни изрази; тук-там по някой закован с дъски прозорец; сателитни чинии и неокосена трева — и тук нищо, което да заслужава трайното внимание на Андрю повече, отколкото блещукащото със слана порутено пагфърдско абатство. Навремето „Фийлдс“ разпалваше любопитството и страховете на Андрю, но постепенното му опознаване го бе лишило от всякаква интрига.

Тротоарите бяха пълни с тръгнали пеш на училище деца и тийнейджъри, много от тях по тишъртки, въпреки студа. Андрю мярна сред тях и Кристъл Уидън — обект на всеобщо презрение и подигравки. Тя подскачаше по пътя си и се смееше шумно, наобиколена от смесена група тийнейджъри. От всяко нейно ухо висяха по няколко обици, а ластикът на прашките й се виждаше ясно над смъкнатото й долнище от анцуг. Андрю я помнеше още от началното училище, а самата тя играеше видна роля в много от най-колоритните спомени от най-ранното му детство. Подиграваха я заради името й 2 2 На англ. Weedon (weed-on — препикана). — Б.пр. , но вместо да ревне като всяко друго момиченце, петгодишната Кристъл хареса шегата, изкикоти се и писна: „Уид-ън! Кристъл препиканата!“. Свали гащичките си насред класната стая и се престори, че наистина пикае.

Като неочакван подарък от Дядо Коледа му остана яркият спомен от голата й розова вулва и от това, как пламналата от бяс госпожица Оутс изхвърли Кристъл от стаята.

Навършила дванайсет и преместена в обединеното средно училище, Кристъл се оказа най-развитото момиче във випуска и все се мотаеше в дъното на класната стая, където трябваше да отнесат листовете си с решените задачи по математика и да си вземат следващото задание. Кой и как беше поставил началото на цялата работа, така и не му стана известно (понеже, както винаги, Андрю бе сред последните решили задачите си), но факт е, че когато се добра до пластмасовите кутии с листовките, подредени спретнато върху шкафовете отзад, завари как Роб Колдър и Марк Ричърдс се редуват да обхващат с длани циците на Кристъл и да ги стискат. Повечето от останалите момчета ги наблюдаваха с наелектризирани погледи, скрили лица от учителя зад изправените си учебници, а момичетата, почти до едно изчервени, се правеха, че не забелязват. Андрю осъзна, че половината момчета вече са се изредили и сега го чакат и той да се включи. А на него хем му се искаше, хем не щеше. Боеше се не толкова от циците й, а от нахално предизвикателното й изражение — страх го беше да не сбърка нещо. Така че изпита едва ли не тотално облекчение, когато чу занесеният и безразличен господин Симъндс да казва: „Докога ще се размотаваш там, Кристъл? Вземай си листовка и си сядай на мястото“.