Джоан Роулинг - Вакантен пост

Излезе от страницата със съобщенията на общинския съвет и заби в любимия си медицински уебсайт, където старателно изписа в търсачката думите „мозъчна“ и „смърт“.

Получи безброй отговори. Прегледа набързо основните възможности, шареше с очи нагоре-надолу и не можеше да се начуди на кое точно от всички тези причиняващи смърт условия — някои дори непроизносими — дължи сегашното си щастие. Шърли помагаше доброволно в болницата; въпросите на медицината доста я заинтригуваха, откак почна работа в „Саутуест Дженерал“, та понякога се пробваше дори да слага диагнози на свои приятелки.

Тази сутрин обаче й беше невъзможно да се съсредоточи върху дълги думи и симптоми: мислите й отскачаха към възможностите за по-нататъшното разпространение на вестта и в ума й вече се оформяше и пренареждаше списъкът с телефонни номера. Запита се дали Обри и Джулия вече знаят и какво биха казали; и дали Хауърд ще й позволи тя да съобщи на Морийн, или ще запази това удоволствие за себе си.

Изобщо страшно вълнуваща ситуация.

Андрю Прайс затвори външната врата на малката бяла къща и тръгна подир братчето си по скърцащата от сланата стръмна градинска пътека, която стигаше до ледената метална порта в живия плет и минаващата пред къщата уличка. Нито един от двамата не обърна и капка внимание на познатата гледка, която се разстилаше в нозете им: миниатюрното градче Пагфърд, сгушено в долчинката между три хълма, единият от които бе коронясан с останките на абатството от дванайсети век. Покрай хълма се виеше тънка рекичка и пресичаше града, обкрачена от приличащо на играчка каменно мостче. За двамата братя пейзажът беше толкова скучен, колкото ако го бяха нарисували на платно; Андрю ненавиждаше навика на баща му, в онези редки случаи, когато им идваха гости, едва ли не да си приписва заслугата за тази гледка, сякаш сам бе проектирал и построил всичко наоколо. Напоследък Андрю комай предпочиташе да вижда пред себе си гледка от асфалт, изпотрошени прозорци и графити; мечтаеше си за Лондон и за смислен живот.

Братята стигнаха със стройна крачка до края на уличката и бавно се спряха на пресечката с по-широкия път. Андрю пъхна ръка в живия плет, разтършува се и по някое време извади полупълен пакет „Бенсън енд Хеджис“ и поовлажняла кутийка кибрит. След няколко неуспешни опита, при които главичките на клечките се изронваха по драскалото, най-после успя да запали. Опъна яко два-три пъти, но в този момент тишината се наруши от ръмжането на приближаващия училищен автобус. Андрю чукна с пръст огънчето от цигарата и пъхна фаса в пакета.

Автобусът винаги пристигаше на пряката за „Хилтоп Хаус“ две трети пълен, понеже вече бе минал през ред извънградски ферми и къщи. Както винаги, братята седнаха поотделно; всеки от тях зае двойна седалка и се извърна да зяпа през прозореца как автобусът с бръмчене и залитане се спуска към Пагфърд.

В подножието на техния хълм се намираше и къща в клиновиден двор. Обикновено пред портата й чакаха четирите деца на Феърбрадърови, но днес нямаше никого. Всички завеси бяха спуснати. Андрю си зададе въпроса дали така е прието — да седиш на тъмно, като умре някой.

Няколко седмици по-рано Андрю се беше натискал с една от близначките на Бари, Ниъх Феърбрадър, по време на дискотека в училищния театрален салон. За известно време след това тя проявяваше отблъскващата тенденция да го следва по петите. Родителите на Андрю се познаваха съвсем бегло с Феърбрадърови; Саймън и Рут почти нямаха приятели, но изглежда, хранеха някакви хладни симпатии към Бари, който бе управител на миниатюрния клон на единствената останала в Пагфърд банка. Името на Феърбрадър се споменаваше често във връзка с делата на общинския съвет, самодейните театрални представления в кметството и черковното благотворително надбягване — все неща, към които Андрю не проявяваше интерес, а и родителите му ги гледаха отвисоко, ако не се смяташе по някое спонсорство от време на време или някой и друг билет за томбола.

Автобусът направи левия завой и се затътри бавно покрай подредените стъпаловидно просторни викториански къщи по „Чърч Роу“, а Андрю се потопи в една малка своя фантазия, в която баща му падаше жертва на невидим снайперист. После си представи как тупа утешително по гърба ридаещата си майка и в същото време телефонира на погребалния агент. И как с цигара в уста поръчва най-евтиния ковчег.

На долния край на „Чърч Роу“ в автобуса се качиха трите деца на семейство Джаванда — Джасвант, Сухвиндер и Раджпал. Андрю нарочно си бе избрал седалка зад свободно място и сега се опита да внуши на Сухвиндер да седне пред него не толкова заради самата нея (най-добрият му приятел Фатс й викаше ЦИТ, съкратено от „Цици и так“ — самото то — съкращение от „мустак“), а защото Тя обикновено предпочиташе да сяда до Сухвиндер. Дали телепатичните му излъчвания бяха особено силни тази сутрин, или по друга причина, но Сухвиндер наистина взе, че седна пред него. Ликуващият Андрю впери невиждащ поглед през мръсното стъкло и притисна с всички сили чантата към себе си, за да скрие причинената от мощните автобусни вибрации ерекция.