Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Ала въпреки това фон Гайер изпитваше някакво вълнение, някаква парлива възбуда, която го примиряваше с войната. Може би това вълнение идеше от минали, феодални времена, от инстинкта на прадедите му, които, гонени от глада и привличани от златото, се бяха нахвърляли върху римските легиони. Може би този инстинкт живееше още у фон Гайер, у хората, които управляваха Германия, у всички германци!… Не, вълнението не идеше от това. Не беше възможно днешните германци да приличат на дивите си прадеди отпреди хиляда и петстотин години, които тръгваха на война, без да мислят за гибелта си. Никой не знаеше по-добре от фон Гайер, че войните сега се предизвикваха от съперничество за пазари, от борбата между конгломерати на тръстове и концерни. Вълнението, което фон Гайер изпитваше от призрака на войната през този слънчев следобед, идеше от чувството за нейната неизбежност и от надеждата за победа. Кой знае, може би, може би Германия щеше да победи!… И фон Гайер, чиновник и послушно колело в машината на Немския папиросен концерн, не съзна, че беше германец отпреди хиляда и петстотин години.

Той се унесе и заспа. В следобедната тишина сънливо изкукурига петел.

Към шест часа Прайбиш и Лихтенфелд станаха от сън и пиха кафе, което им направи жената на счетоводителя, а после, все още зачервени от спането, слязоха в градината. Веднага щом ги видя, счетоводителят излезе от канцеларията си и дойде при тях. Може би господата се нуждаят от нещо? Не, от нищо. Те просто бяха в добро настроение и желаеха да изпушат по една цигара, преди да почнат работа.

Горещината бе намаляла и слънцето клонеше към запад. По небето летяха гълъби. Следобедната тишина премина в оживлението, което настъпваше привечер. От склада се разнесе равен и продължителен звън на електрически звънци. Работата в манипулационните зали привършваше. След малко излезе Костов. Той поздрави барона и Прайбиш вежливо, но без прекалената любезност, която трябваше да се очаква от експерт, комуто предстоеше да предава на купувачите тютюн.

— Искате ли да почнем? — попита Костов.

— След малко — отговори баронът.

Лихтенфелд беше застанал до решетестата врата между двора и градината, гледайки втренчено през нея работничките, които излизаха на шумни тълпи от склада. Задухът, горещината и умората след дългия работен ден им отнемаха всякаква привлекателност. Но тук-таме се мяркаше все още някое младо и свежо лице, което мизерията не беше успяла да похаби. От време на време се издигаше все още някой жизнерадостен и кокетен смях, който грижите не можеха да задушат. Мяркаха се изящни фигурки, под бедните роклици от пъстра басма се очертаваха хубави бюстове, закръглени и стройни бедра.

Изпъкналите воднистосини очи на барона гледаха все по-втренчено, добиваха жадния, напрегнат и присмехулен израз на сатир. Хрумна му оригинална и смела идея. След една задължителна баня няколко от тия създания можеха да се окажат достойни за вниманието му. Защо не?… Ако главният експерт на „Никотиана“ не беше така див, би трябвало да устрои в чест на Лихтенфелд един малък гуляй с две-три от тия момиченца. Едно от тях нямаше повече от осемнадесет години и се стори на барона особено привлекателно. Сякаш за да подчертае своята прелест, то се наведе неочаквано и почна да закопчава ремъчето на сандала си, при което босият му нежно-мургав крак показа и голотата на част от бедрото си. Баронът отдавна имаше вкус към девствени момичета от простолюдието. Тяхната първобитна страст, съчетана със свенливост, му създаваше особено приятни усещания. Той си спомни с трепет една малка оргия в Кавала, която любезните гръцки експерти му устроиха с момичета от складовете. Разбира се, и тук би могло да се уреди нещо подобно, но българите не се сещаха. Внезапно малката работничка повдигна глава и забеляза втренчения му поглед. Баронът се усмихна лъстиво и щедро. Очите на девойката се разтвориха широко. Лицето й доби смаян израз, който после стана възмутен, а след това гневен. Но след малко тя помисли, че непознатият се смееше на скъсания й сандал и му се изплези живописно. Лихтенфелд прие това като особен вид аванс и без да се смущава ни най-малко, се изплези на свой ред по същия начин. Тогава у девойката настъпи ново, още по-голямо смайване. После тя нададе висок подигравателен вик и като посочи с ръка барона, веднага обърна внимание на минаващите върху закачката му. Разнесе се висок дружен смях, а някой извика презрително: „У-у-у!…“ Но работничките не се спряха, защото бяха уморени и бързаха да се приберат по-скоро по домовете си. Девойката отмина с тях.