Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Няма ли полиция тук? — възмутено попита Лихтенфелд.

Той се обърна гневно назад, сякаш искаше да се скара на хората в задната кола. Фришмут гледаше безстрастно, докато веждите на фон Гайер се бяха намръщили.

— Тук е работнически квартал — осведоми Прайбиш.

— Да — изръмжа фон Гайер. — Голяма бедност!… Българите са икономически много зле.

— Но това е всъщност добре!… — важно изтрака сметачната машина от генералния щаб. — Ето още една причина да тръгнат с нас!…

Никой не му възрази. Фришмут почна да мисли пак за лошите планински шосета на България, по които не можеха да минават танкове и тежка, моторизирана артилерия. Лихтенфелд ругаеше в ума си нахалството на простолюдието. Прайбиш извръщаше глава, за да не гледа нечистите и слаби деца, чиято мизерия разстройваше бащинското му чувство. Той имаше четири момчета. А фон Гайер потъна отново в мрачната и сладостна възбуда, която го обземаше пред призрака на бъдещата война. Той мислеше за германската мощ и вековния й противник — славянството, за гигантските сражения, които щяха да се развихрят по континентите, океаните и въздуха, за величието на победата и мрачния жребий на поражението. Той преценяваше еднакво последиците както на победата, така и на поражението, защото не беше ограничен и скован като сметачната машина от генералния щаб, която седеше до него. Той преценяваше огромните сили на врага от изток и вероятната гибел на милиони германци, смъртоносното действие на новите оръжия и разрухата на цветущи градове. Но той не преценяваше само едно: колко безумно и мрачно беше да мисли непрекъснато за новата война дори от дните на последното поражение, дори от часа, в който беше съблякъл униформата на летец от бойната ескадрила на Рихтхофен…

Най-после автомобилите излязоха от озлобения беден квартал, минаха през центъра, отпуснат и сънлив, и завиха в посока на гарата, към склада на „Никотиана“.

Идването на господарите предизвика обичайната суматоха и надпреварване. Пръв ги посрещна Баташки, сега директор на клона. Борис се здрависа с него любезно. Ползата от енергията, която Баташки развиваше при покупките в селата, надминаваше многократно щетите от кражбите му. Господарите го ценяла.

Но сега Баташки съзна горчиво, че си оставаше прост, недодялан човек, лишен от възможност да напредне по-нататък. Напразно се опитваше да привлече повече вниманието на господарите, напразно се потеше под горещото слънце в колосана яка, лачени обувки, райе панталони и сако меланж, които си беше ушил за подобни случаи по съвета на аптекаря — старомодно конте, с което всяка вечер играеше табла. Борис и главният експерт забравиха Баташки веднага, а немците едва го погледнаха. Официалният му костюм изпъкваше смешно пред светлите и удобни дрехи на господарите. Запотен от горещина и стеснение, Баташки проклинаше светските познания на приятеля си.

Напротив, голям успех пожъна новият счетоводител, който посрещна гостите по бели панталони и риза с къси ръкави. По заповед на Костов той живееше в къщата до склада, а жена му се грижеше да поддържа в изправност скъпата й мобилировка, да готви, да поднася и да бъде приятна. Той говореше немски, понеже бе свършил търговия в Германия, а жена му знаеше от колежа английски и френски. Добре се бяха наредили тия синковци!… Ядяха и пиеха заедно с господарите, докато Баташки си оставаше онеправдан и трябваше да търпи шегите им за цвета на вратовръзката си, за брилянтина, с който мажеше острата си коса, за стъклото с одеколон, което носеше в джоба си… А всеки знаеше, че Баташки вършеше истинската работа в склада. Баташки ръководеше манипулацията, Баташки скиташе по селата сред кал и студ да купува тютюна, Баташки понасяше ругатните на селяните и заканите на работниците… Наистина сега господарите го поканиха на обеда, но това стана от немай-къде и през всичкото време той се потеше, червеше и мълчеше от срам, задето не умееше да разговаря с изтънчени хора. Да, грозно нещо беше липсата на образование… Никога Баташки не беше преживявал по-тежък пристъп от мъка и горчивина и никога амбицията му да излезе от това положение не го беше изгаряла по-жестоко.

След изобилния, добре сервиран обед, от който дори Лихтенфелд остана доволен, господата се оттеглиха да починат. Фришмут приведе бележките си в изправност, като ги преписа на чисто, легна и веднага заспа. Лихтенфелд страдаше от киселини в стомаха, взе сода и отегчи Прайбиш — за двамата беше определена обща стая — с горчиви сравнения между живота, който бе водил в Ривиерата, и жалкото съществуване, към което съдбата го принуждаваше сега. Но Прайбиш пак не разбра намека за неправилното отношение на фюрера към аристократите.