Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Тук са по-бедни — справедливо забеляза Прайбиш.

Думата „аристокрация“ го раздразни малко.

— По-бедни ли?… — с ненавист произнесе баронът. — Обърнете се и вижте лимузината, която иде след нас. Такива коли съм виждал само в Довил и Биариц.

— Вие забравяте, че те са собственици, а ние чиновници — скромно възрази Прайбиш. — Освен това трябва да пестим за войската.

Лихтенфелд пак направи презрителен жест с ръка и млъкна. Прайбиш беше селяк, мравка от народа, и не можеше да разбере нищо. Напразно Лихтенфелд се опитваше да му внуши по околен път — прекият бе опасен — гордостта на императорска Германия, непокварена от еснафщината на Хитлер. Но Хитлер твърдеше, че германците са богоизбран народ, обещаваше им реванш и богатствата на целия свят. Това именно беше накарало Лихтенфелд да стане националсоциалист въпреки всичко през оная пролетна вечер, когато думкаха барабани и хиляди чизми маршируваха по „Унтер ден Линден“.

Като се увери за лишен път, че Прайбиш е неподатлив към нюанси в политическите убеждения, Лихтенфелд се върна отново към липсата на респект у българите.

— Как ви се струва държането на техния експерт? — попита той. — Не забелязахте ли с какво презрение изгледа кучето и ловджийската ми пушка?

— Не — с известна досада отвърна Прайбиш.

Прекалената мнителност на барона почваше да го дразни. Той бе забелязал само неучтивото искане, което Лихтенфелд отправи към българите, да вземат кучето му в колата си.

— Костов искаше просто да ми внуши, че нашите развлечения го дразнят — продължи Лихтенфелд като сърдито дете. — Хм!… Вие сте взели въдицата си… — Той погледна иронично калъфа с рибарските принадлежности на Прайбиш. — Да не си въобразявате, че ще ви поканят на лов за пъстърви?

— Ако не ме поканят, няма да отида — равнодушно отговори Прайбиш.

— Трябва да ги стегнем, Прайбиш!… — уверено произнесе баронът. — Ще видите как ще приемам тютюна им аз!…

На задните места фон Гайер и майор Фришмут също разговаряха тихо, но за по-сериозни неща. Двамата гледаха внимателно една карта, която бяха разтворили върху коленете си.

— По долината на тази река могат да се концентрират най-малко четири дивизии — каза фон Гайер, като посочи с дръжката на лулата си върху картата.

— Да!… — Фришмут кимна с глава. — Има широки полета за летища и маскирани лагери… Значи, от Южна България биха могли да потеглят едновременно към морето три успоредни колони.

— Добре е да поискате и мнението на Военното министерство — предложи фон Гайер.

— На българското ли? — замислено попита майорът.

— Да. Те имат опита от три войни и познават основно местността.

— Зная — каза Фришмут. — Но струва ми се, че е рано… Броман съобщи, че офицерският им корпус още не е изчистен напълно от антимонархически елементи. А и Тренделенбург настоява да не бързаме… Впрочем това са подробности. По-важни са пътищата!… — Майорът загрижено поклати глава. — Вижте този завой например!… Съвсем неправилно разрешение!… Оттук не биха могли да минат танкове и тежка моторизирана артилерия.

— Те могат да поправят шосетата бързо — каза фон Гайер.

— Това трябва да им се внуши още сега.

— Искате ли да видите целия път? — попита бившият летец.

— Докъде?

— До гръцката граница.

— Много добре, ако няма да събуди подозрение.

— Не се безпокойте!… — Фон Гайер запали угасналата си лула. — Докато Лихтенфелд и Прайбиш приемат тютюна, ние ще продължим на юг… Ще видите и немски гробове от миналата война.

— Гробове?… — Майор Фришмут повдигна равнодушно глава от картата, върху която опитното му око беше забелязало някои неточности. — Да?…

— Гробове!… — с малко особен глас повтори бившият летец от ескадрилата на Рихтхофен.

Тия останки от миналата война го привличаха и вълнуваха странно. Но майор Фришмут не можа да почувствува вълнението му. Той беше скучен педант, обикновена генералщабна машина за смятане. Като събираше данни за изработване на плана на бъдещия поход, той никак не мислеше за гробове.

— Гледат ли ги добре? — попита майорът от учтивост.

— Да, доста добре!… — отговори фон Гайер. — Българите почитат мъртвите.

След един час автомобилът влезе в бедните и ниски квартали на X. Всички почувствуваха застоял дъх на плодове, на съхнещ тютюн и жилища без канализация. В прахта на улицата между лениви кучета и остатъци от плодове се търкаляха нечисти, полуголи деца с рани около устните. По зидовете на дворовете и ниските схлупени къщици съхнеше говежди тор, който щеше да служи за гориво през зимата. Имаше нещо пронизващо и тъжно в тая бедност под толкова синьо небе, в тия нерадостни квартали с полуселско и работническо население, което се изхранваше главно от надници в складовете. Но сега тия складове бяха почти затворени и нищетата на безработицата го притискаше жестоко. Минаването на автомобилите предизвика враждебно оживление. Унили мъже гледаха мрачно и продължително след колите на господарите. Жените, които перяха в нечистите дворове, преставаха да се карат, повдигаха глави от коритата си и почваха да кълнат. Те правеха това кресливо и злобно, с яростта на майки, чиито деца гладуваха. Няколко окъсани момчета хвърлиха камъни, които удариха шумно калниците на колата, в която седяха германците.