Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Ирина отиде в спалнята си, но не се съблече, а реши да почака още малко Павел. Тя го чакаше горчиво и безнадеждно, сякаш виждането с него беше последното, съмнително, ефикасно лекарство, което можеше да я извади от сплина. Опита се да чете, но не можа, а после, за да убие времето, почна да рови книжата си. Дойде й на ум, че трябваше да унищожи по-голямата част от тях. Бе запазила глупаво купища от сладникави писма на любовници, с които прекарваше във Варна и Чамкория през дългите отсъствия на Борис в чужбина, портрети с глупави заклинания за вярност, снимки от компании на мъже в смокинги и жени във вечерни рокли. Писмата и портретите приличаха на филм, който документираше блестящата й кариера на уличница в света на „Никотиана“. Защото, макар и да бе обичала Борис и после фон Гайер, от деня, в който „Никотиана“ бе получила по-голямата част от контингентите на Немския папиросен концерн, тя продаваше любовта си и правеше това пресметливо, така че сега бе собственица на милиони в чужда валута. Много от авторите на писмата и лицата в снимките бяха провинени и сега щяха да бъдат съдени от Народния съд. Тя хвърляше равнодушно в камината документите от дружбата си с тях. В камината се образува куп от смачкани писма, снимки и портрети, които тя запали безжалостно. Лумнаха пламъци, хартията почна да се гърчи и гори, а заедно с нея се превръщаха в пепел и спомените. Но от писмата, снимките и портретите пак остана нещо и това бе пепелта, която задръстваше скарата, както пепелта от миналото и от всичко, което бе вършила досега, задръстваше душата й.

Тя продължи да рови в ново чекмедже. Ето най-после нещо здраво!… Дипломата от Медицинския факултет и удостоверението за завършена специализация по вътрешни болести. Документите бяха поставени в цилиндрична мукавена кутия, облепена с тъмнозелено платно. Тази диплома й осигуряваше пълнокръвен и достоен живот, от който тя се отказа първо за Борис, а после за „Никотиана“. Ето писма от отхвърлени и забравени обожатели през студентските времена!… В тези писма имаше горещина, нежност и печал. Те бяха писани от интелигентни и непокварени момчета, които създаваха бъдещето си с честен труд и не вървяха по лесните пътища на шмекерите. Ето портрета на професора по вътрешна медицина, подарен на Ирина с автограф!… Колко суров и жесток към студентите беше този човек!… Но под ледената си външност той таеше дълбоко и страстно чувство към Ирина, което тя долавяше в блясъка на очите и тембъра на гласа му, когато отиваше в дома му на чай. Той беше много богат стар ерген, мразеше комунистите и ревнуваше Ирина от всички млади мъже. Ирина почна да прекарва през паметта си спомените за тия дни, горестни и вълнуващи в пепелта на разрухата. Ала и в тях липсваше нещо. И те бяха опорочени от надменността и снобизма й през тия години. Тя винаги пропущаше или опорочаваше нещо от живота си, а това й бе попречило да изпита простата и естествена радост на младостта.

Ирина затвори мукавената кутия с дипломата и се изправи възбудено. Пред входа на улицата спря моторна кола. Погледна часовника си — минаваше полунощ. Най-сетне Павел се връщаше. След малко тя чу гласа му, който сега й се струваше съвсем непознат, и шум от отключването на врата. С него на втория етаж се бе качил и Данкин. Двамата разговаряха тихо. Вероятно подполковникът обясняваше защо бе заключил стаята и от гърдите на Павел се изтръгна разсеян смях. Тя почака малко, докато Данкин се върна долу, а после излезе от стаята си и почука на вратата на Павел. Гласът му отговори с известна досада:

— Влез!…

Той седеше зад бюрото, облечен в униформата на генерал-майор, с лентички на съветски ордени върху гърдите си. Униформата бе сполучливо избрана и още съвсем нова, така че придаваше на фигурата му, както у Данкин, по-скоро параден, отколкото бунтовнически вид. Но тя правеше да изпъква доброто му телосложение, здравето и физическата сила, които бе придобил през скитането си в Южна Америка, в испанската война и военната школа на Съветския съюз. Косата му беше още съвсем черна, гладка и вчесана назад. Високото чело и тъмните широко поставени очи издаваха, както през оная нощ, съчетание между интелект и воля, а в извивката на тънките устни имаше нещо чувствено, което намаляваше студенината им.

В първия миг тя изпита лекото и противно вълнение, което я обземаше винаги при виждането на красиви мъже, които й харесваха физически. Ала почти веднага това вълнение се превърна или по-скоро съедини с горестния копнеж към недостижимото, към онова, което бе търсила винаги, но никога не бе могла да намери, и което бе почувствувала през нощта на нелегалната му поява и Чамкория. През късата секунда, в която гледаше втренчено лицето му, тя съзна изведнъж, че в душата й бликна нещо необикновено, което не бе изпитвала ни към Борис, ни към фон Гайер, ни към който и да е от мъжете, които бе познавала досега. Под влиянието на това лице и на цялата личност, от която лъхаше одухотвореност и красота, тя усети, че се раждаше и почваше да живее отново. От сплина и равнодушието й, от пепелта и утайките на душата й изникваше ново чувство, не плахо и юношеско като онова, което изпита за първи път към Борис, а могъщо и зряло като пълния разцвет на тялото й, като зноя на лятото, през което животът достига апогея на развитието си. Това бе чудно усещане на радост, което зовеше духа и тялото й отново към живот и което я правеше лоялна и чиста както преди. И тогава й се стори, че миналото й добиваше смисъл, че моралната й разруха в света на „Никотиана“, компромисите и разтлението на духа й бяха подготвили вълнението, което изпитваше сега. И тогава тя съзна, че мощното чувство, което се раждаше към този мъж, нямаше да се разгори така ослепително и нямаше да обхване душата й толкова пълно, ако не бе изпила до дъно горчивата чаша на падението си и ако не бе стигнала до смъртната, убийствена скука, в която я задушаваше пепелта на досегашния й живот.