Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Докато сърбаше кафето и слушаше разсеяно донесенията на прислужницата за разни дребни неща, дойде й на ум, че трябваше да унищожи и книжата, за които Костов я бе попитал миналата седмица по телефона в Чамкория. Тия книжа се намираха тук, в желязната каса, зазидана в стената под огледалото на тоалетната маса в нейната стая. Те съдържаха договорите и поверителната кореспонденция между „Никотиана“ и Немския папиросен концерн, излагащи разписки за подкупи на министри и служебни лица, цяла архива от изобличаващи документи, с които Борис превръщаше хората в послушни оръдия. Ала тия документи изобличаваха еднакво както продажните души на подкупените, така и оня, който ги подкупваше, за да уголемява печалбите си, за да разширява властта си, за да плаща капризите на красивата и развратна жена, която осигуряваше чрез фон Гайер контингентите на Немския папиросен концерн. И мислейки за това, тя потрепера. Тия документи слагаха позорен печат и върху нея. Тя бе вещ от инвентара на „Никотиана“, част от собствеността на Борис Морев. Но никой не бе видял и нямаше да види тия документи. Тя си спомни, че само Борис имаше достъп до касата и че той носеше ключа й винаги у себе си. А сега този ключ бе у нея. Тя го извади от дрехите на трупа му, преди да тръгнат за Кавала.

Ирина се върна в стаята си и с помощта на прислужницата отмести тоалетната маса. Капакът на скривалището беше покрит с тапети и не се различаваше от стената. Но когато го дръпна, вратичката на касата се отвори сама. В продължение на няколко секунди Ирина гледаше втренчено, поразена от учудване и внезапна тревога. Касата бе почти празна. В нея имаше само две малки връзки с книжа, а добре познатите папки с договорите и поверителната кореспонденция липсваха. Някой бе отворил и взел книжата от касата, без да може да я затвори. Тя се успокои — може би Костов, който я питаше тъкмо за тези книжа. Ала после й дойде на ум, че експертът нямаше достъп тук. Машинално тя протегна ръка и взе вързопчетата с книжата. Едното бе съвсем малко и върху него имаше прикрепена хартийка с надпис „анонимни писма“, докато другото бе означено като „сведения от детективското бюро“. И двете бележки бяха написани с почерка на Борис. Той имаше навика на дребнавите хора да квалифицира и поддържа книжата си като архивар. Но защо отдаваше такова голямо значение на писмата? Тя заповяда на прислужницата да излезе и бързо отвори първия плик. Той съдържаше само една къса бележка без подпис. Ирина я прочете. Бележката беше написана на пишеща машина и гласеше: „Господине, за всички почтени хора е ясно, че вие уреждате търговските работи на «Никотиана» с помощта на жена си, която понастоящем разделяте с фон Гайер. Тъй като мъжкото ви достойнство, изглежда, не съществува, аз апелирам към вашето благоразумие: мръсният начин, по който си осигурихте контингентите на Немския папиросен концерн, ще ви докара само омраза и презрение от страна на всички честни тютюнотърговци. Вие скоро ще се сблъскате с тях.“ Писмото носеше дата от 1942 година. Следващото писмо бе по-дълго, но наивно и доброжелателно. Авторът му трябва да бе някой оглупял възрастен съсед на вилата, която фон Гайер нае през лятото на 1941 година в околностите на Варна. Драскачът считаше Борис за почтен човек и с искрено възмущение го съветваше да обуздае съпругата си, която излагала морала на българската жена пред чужденците. Писмото издаваше старомодния стил и патриотизма на някой запасен генерал, който имаше дъщери за омъжване. Третото писмо бе съвсем вулгарно. То не съдържаше доброжелателство, упреци или възмущение, а само циничната наслада на простак, който се бе добрал до чужди тайни и подкрепяше това с очевидни факти. Бе написано съвсем неграмотно и Ирина го захвърли. Авторите на останалите писма бяха вероятно озлобени жени, които осведомяваха Борис за случайните приключения на Ирина. Те съдържаха мръсни и преувеличени сведения за поведението й в Чамкория. Напротив, докладите на частното детективско бюро се отличаваха със своята обективност.

Това бяха скъпо платени, но точни сведения, по които Ирина си припомни епизодите с безделници в Чамкория и един мичман от Варна. Докладите описваха педантично в колко часа и с какъв тоалет бе излязла от къщи, по колко време и къде бе прекарвала с партньора си. Не липсваха дори сведения за самите любовници. Тя откри с удивление, че мичманът имаше съпруга с две деца, която живееше в Русе, и че последната бе отправила оплакване до началството му, задето харчи по-голямата част от заплатата си вън от къщи. Мичманът беше хубав и добродушен, но лекомислен мъж. За да не го оскърби, Ирина го бе оставила да плаща вечерите и шампанското по дансингите на Варна. Ала ако епизодът с мичмана беше донякъде романтичен, от останалите лъхаше само падение. Тя се изчерви. Защо Борис пазеше така ревниво тия документи? Може би за евентуален развод? Не, напротив. Тя съзна, че той просто искаше да й отнеме възможността за развод и под заплахата на скандал да я държи като законна жена, като своя вещ, като единствено същество, което, макар и мразещо го до смърт, го спасяваше от кошмарната му самотност. Тя почувствува тиха печал и слабо съчувствие към вонящия труп, който бяха пренесли от Солун в Кавала.