Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Ирина съзна, че всичко бе стигнало до своя естествен край и че трябваше да се махне оттук. Тя приличаше на авантюрист, изправен пред необходимостта да търси успеха си другаде. Ала някаква странна умора, някакво усещане за празнота, което омотаваше душата й като паяжина, нещо равно, тихо и убийствено безнадеждно я мобилизираше и смразяваше. Разбира се, драмата на калните ботуши по персийския килим, експроприацията и разрухата на „Никотиана“ бяха все пак неприятни. Те я лишаваха от богатството, от властта и антуража на угодници, които й се подчиняваха сляпо. И като всеки умен авантюрист тя бе предвидила този край и с парите, които имаше в чужбина, можеше да продължи същия живот. Но тя бе вече уморена, преситена до смърт от живота си!… Ако изпушиш три цигари наред, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи. Ритуалът на удоволствията й не се променяше, сменяваха се само партньорите. Оттам идеше сплинът. Затова оставаше така безучастна към всичко. Затова бе така изчерпана, тъжна, студена, неспособна да се развълнува от нищо.

И тогава тя съзна, че в борбата си с живота бе излязла също като Борис само привидно и външно победителка, че този живот всъщност я бе проял и разрушил отвътре и че в душата й не бе останало нито капчица радост, а само досада, печал и пепел от наслади. Това бе равносметката на живота й, на победата й в света на „Никотиана.“

Тя се загледа пред себе си неподвижно и втренчено, а после съзна изведнъж, че палейки лампите и обикаляйки безцелно етажа, бе стигнала до банята. До един от крановете стоеше обикновен сапун за пране, а върху столчето, в малкото преддверие за събличане, бе забравен изхабен и евтин пешкир. Ирина се сети, че това трябва да бяха вещи на „другаря Морев“, който навярно използваше с удоволствие банята след продължителния живот из скривалищата на партизанския щаб в планината. Стана и смешно, че той не се бе сетил да отвори шкафовете и да извади оттам тоалетен сапун, чиста хавлия или изгладена хубава кърпа. Може би той смяташе, че експроприацията не трябваше да се простира до личните вещи на брата и снаха му, та си бе послужил със сапуна и кърпата, които употребяваше в планината. А може би чисто и просто, улисан в работата си, той не се бе сетил да отвори шкафа.

Всичко това бяха смешни и произволни мисли по адрес на Павел, които в момента запълваха празнотата на вътрешната й разруха. Обзе я любопитството да узнае в коя от стаите спеше той. Докато обикаляше етажа, някакво мрачно, почти физическо отвращение я бе задържало да не надникне само в стаята на Борис. Ала сега й дойде на ум, че Павел трябва да бе избрал именно тази стая, тъй като последната се намираше най-близко до стълбите. Тя се отправи нетърпеливо към нея и се увери веднага в това. Стаята бе доста разхвърляна. На нощната масичка имаше автомат и чанта с патрони. Върху бюрото бяха разхвърляни разни съветски списания и няколко тома от съчиненията на Сталин. Леглото се намираше в безпорядък, а на кушетката, разхвърлени небрежно, лежеха панталони с червени лампаси и куртка с генералски пагони. Оръжието върху нощната масичка показваше, че другарят Морев все още не изключваше възможността да си послужи с него, ако на някой от подозрителните съюзници на Отечествения фронт му хрумнеше идеята за нощен преврат. От униформата можеше да се заключи, че притежателят й имаше чин генерал-майор. Това се стори на Ирина твърде логично, като се вземеше предвид, че Данкин беше станал подполковник. А кой ли се радваше на ранг маршал? Не, не бяха създали още такава титла. Тя се разсмя изведнъж, но добродушно и весело, а не така, както можеше да се очаква от съпругата на генералния директор на „Никотиана“. Драмата на калните ботуши по персийския килим се бе превърнала за миг в нещо парадоксално, но жизнерадостно, вълнуващо и човешко, което пропъди скуката й. И това „нещо“ — то бе само зародиш на чувство — приличаше на лъч, който проникна внезапно в мрака на сплина й. Стори й се, че същата жизнерадост лъхаше от тромавия небръснат партизански войник, който стоеше на пост пред входа на къщата, от хлапашкото лице на подполковник Данкин и от генералската униформа на Павел, захвърлена небрежно върху кушетката. Тя съзна, че този зародиш на леко вълнение, който усещаше сега, идеше от оная нощ в Чамкория и не можеше да бъде изпитано от друга жена на стария свят. И тогава пак й дойде на ум, че тя бе само случаен пришелец в света на „Никотиана“ и че разрухата на последната не я засягаше морално или физически.