Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Нас ни изпращат да ви помагаме, а вие ни разстрелвате — внезапно произнесе капитан Джинс.

— По-добре е да не ни помагате — на своя отговорност вметна Варвара.

— Фашистите убиха поручик Томпсън, а вие ще убиете мене.

— Има голяма разлика между поручик Томпсън и вас.

— И двамата сме от английската армия.

— Какво приказва? — попита Динко.

— Софизми — отговори Варвара.

Динко махна с ръка. По-нататъшното разпитване на пленника ставаше безпредметно. Той кимна с глава към хората, които бяха обезоръжили англичанина. Един от тях улови капитан Джинс за лакътя и го поведе след себе си. Пленникът чу отново предсмъртния шепот на боровете.

— Стой!… — внезапно заповяда Шишко. — Ние ще го запазим до нападението.

— Безполезно!… — рече Динко.

— Не!… Той може да размисли и да ни предупреди, ако е подготвил някаква изненада. Варвара, обясни му това!…

Човекът, който отвеждаше англичанина, се спря и зачака, гледайки въпросително.

— Има ли да добавите нещо? — попита еврейката, като се стараеше да предаде на гласа си спокоен тон.

— Не — отговори капитан Джинс.

— Размислете добре!… — Гласът на Варвара потрепера. — Ние ще извършим нападението, защото така е заповядано от нашия щаб… Но ако попаднем в засада, ще бъдете застрелян веднага. Може би английското командуване ще съжалява за вас… Може би не е толкова голям подвиг да устроите засада на хора, които се борят за свободата си… Може би има друг човешки критерий за честта…

Полъхна вятър и боровете зашумяха пак. Варвара чакаше. Капитан Джинс продължаваше да мисли за майка си и да се възхищава от хладнокръвието си. Той погледна Варвара и каза още веднъж:

— Нямам да добавя нищо.

От равнината и долините запълзяха виолетови сенки и зеленината на боровите гори потъмня, а над тях пламнаха с оранжева светлина скалистите зъбери на планински вериги, чийто лабиринт се губеше далеко на север. После слънцето залезе, зъберите угаснаха и над планините остана само мека, пепелна светлина, която бавно отстъпваше място на вечерния здрач.

Когато стана съвсем тъмно и на небосвода затрепкаха звезди, отрядът потегли към изходната позиция в равнината — малката широколистна горичка, която се виждаше през деня като тъмно петно в полите на планината. Хората вървяха мълчаливо един зад друг — в походен строй и бойна готовност. Така всеки от тях можеше да залегне и да открие веднага отбранителен огън. Но вървенето в тъмнината под слабата светлина на звездите бе трудно и бавно. Краката се подхлъзваха, а тежко натоварените тела губеха равновесие. От време на време се чуваше глух шум от спъване или падане на изтърван предмет, ядосано пъшкане, тиха псувня. Избягал от военно летище механик вървеше превит под тежестта на картечница „Брен“. Зад него пристъпваше селски учител и носеше сандъче с патрони. Мършав тютюноработник кашляше сухо и се потеше под товара на пушката и ръчните бомби. Колоната слизаше бавно по планинския склон. Светлините на гарата престанаха да трептят. Въздухът стана по-топъл, но някак тежък, наситен с дъх на миазми от блата и мочурища.

От челната група, в която вървяха водачът и командирите, се чу изсвирване. Изсвирването се повтори три или четири пъти от съседните групи, които се спускаха успоредно към дъбовата горичка над гарата. Това бе знак за почивка. Стотина мъже се натръшкаха уморено върху топлата камениста земя, обраснала с изгоряла трева.

Капитан Джинс, с вързани отзад ръце, приседна също. Той бе поверен на Ляте. Понеже и двамата знаеха гръцки, британецът се мъчеше упорито да го предразположи към разговор. Но Ляте отговаряше надменно и лаконично. Той знаеше, че капитан Джинс бе извънредно виновен и екзекуцията му зависеше от дребни формалности.

Когато приседнаха да починат, в главата на капитан Джинс почнаха да се въртят отчаяно смели мисли. Тъмнината, дребният ръст на Ляте, големите разстояния между хората го подканяха към действие. Ако съумееше да освободи ръцете си и да пипне оръжието на тази малка маймуна!… Един скок в непрогледния мрак на урвата, която се простираше отляво, и той щеше да бъде спасен. Не биха губили време да го преследват в тъмнината. До мъжете, които вървяха пред него и зад него, имаше не по-малко от десет метра. Значи, оставаше само Ляте.

Капитан Джинс попита тихо:

— Ще отвържеш ли ръцете ми да запуша?

Ляте отговори, като цъкна еднократно с езика си. Капитан Джинс знаеше, че в Ориента това означаваше категоричен и хладен отказ.