Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Чу се проточено изсвирване — сигнал за тръгване, който се предаде и повтори още няколко пъти от водачите на далечните групи. Сърцето на Варвара заби силно, гърлото й пресъхна, но мозъкът й продължаваше да работи ясно.

— Ставай!… — изкомандува Мичкин на своята чета от петнадесет души.

В тази чета влизаха Варвара и Ляте. Групата трябваше да се разположи в застава при могилата до шосето за Солун — най-безопасното от всички действия в началото. Но групата носеше големи рискове при неблагоприятно развитие на акцията. Пътят й за отстъпление в планината се удължаваше много, а фланговете й можеха да бъдат обходени. Мичкин съзнаваше това и бе в лошо настроение.

— След мене!… — заповяда той дрезгаво, като тръгна надолу с ръка, опряна на автомата си.

Мъжете, които командуваше, го последваха на равни интервали от време. Така се образува отново дълга върволица, която се проточи по склона на терасовидното възвишение. В опашката й вървеше Варвара.

Тя знаеше, че ядрото на отряда се движеше вляво от групата на Мичкин и че долу в равнината сигурно щеше да види мъжа, който сега изпълваше с копнеж цялото й уморено и повехнало същество. Тя знаеше също, че преди сражението нямаше нищо по-студено и по-затворено от този мъж и че на опита й да заприказва той щеше да отговори с обидна гримаса на досада, защото сърцето му бе останало при жената от другия свят. Но тя искаше да се бие до него и в това решение намери изход от конфликта, който я измъчваше преди малко. В него се сливаха устремът към звездите и копнежът към живот, идеята, за която се бореше, и любовта, за която мечтаеше. Това решение бе като синтез на всичко, което я бе вълнувало досега, на всичко, което можеше да очаква от съдбата си. В него имаше и радост, и тиха печал, и нежност, и страст, и възбуда, и примирение пред смъртта, и надежда за живот… Всички тия чувства се преливаха едно в друго, създаваха някакво чудно усещане, че живееше пълно. И тогава й се стори, че никога досега не бе влизала в сражение с по-ясен ум и по-храбро сърце и че никога досега, отивайки към смъртта, стъпките й не са били по-леки под тежестта на автомата и пакета на мизерното войнишко одеяло, с което се завиваше нощем. Когато слязоха в равнината и го видя, тя остави групата си и се затича към него, лека и бърза като в ония дни, когато не бе повехнала четиридесетгодишна жена, а младо момиче, което чакаше любовта.

Бе изгряла късна луна, която заливаше равнината, овразите и маслиновите дървета с белезникава фосфорна светлина. Тя различи фигурата му в дългата верига от мъже, които крачеха бавно един зад друг, под тежестта на оръжието и багажа си, и пресичаха посоката, в която се движеха хората на Мичкин. Той носеше на рамото си една лека картечница, която бе взел, за да облекчи уморения човек, който вървеше пред него, а с другата ръка държеше автомата си.

— Какво има? — попита той тихо, понеже съществуваше вече опасност от секретните постове на немците.

А тя отговори:

— Искам да бъда в твоята група.

Тя погледна жадно лицето му — загоряло от слънцето, небръснато и обрасло с руси закъдрени косми. Гърдите му бяха препасани от ремъци и ленти с патрони, а на пояса му висяха бомби. И тогава пак й се стори, че в едрата фигура с широки рамене и мускулести ръце имаше нещо великолепно и мрачно като стихията на планината. В него сякаш бе концентрирано мъжеството на целия отряд. Суровите му и тъжни очи светеха в нощта като очи на тигър. И навярно този поглед щеше да я накара да дойде на себе си и да не му каже нищо, ако в този момент умът й не работеше по-ясно от друг път и не бе съзнала, че светът, срещу който се бореха, оскърбяваше и нанасяше рани на хората по най-различен начин. Враждебният свят бе оскърбил и него, като му бе отнел жената, която Варвара видя с Павел в Чамкория и която сега трябва да бе метреса или законна съпруга на генералния директор на „Никотиана“. А това отнемане представляваше рана, която можеше да трае цял живот и причиняваше дефекти в характера му. Оттук идваха пристъпите на неговата стихийност, която излизаше извън пътя, определен от партията, и която не му позволяваше да се издигне повече от отряден командир, държан под постоянна опека. Защото през ситото на партията можеха да минат само уравновесени и хармонични хора и всеки оставаше на онова място, което способностите и характерът определяха заедно. Ала това прибавяше нова болка в старата му рана.

Но като съзна това в тази лунна нощ пред незнайното и смъртта, Варвара почувствува, че този мъж бе самотен и измъчен от противоречия като нея. Суровият закон на партията му отказваше мястото, което способностите му заслужаваха. Оттук идваха неговата студенина, неговата затвореност, неговата неприветливост. Това бе чуден, великолепен мъж, на когото животът бе отказал любовта и успеха. И тогава Варвара почувствува още по-силна обич към него.