Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Тук е гарата… При нея шосето се отделя от железопътната линия и заобикаля една могила, върху билото на която можем да заемем позиция…

— На какво разстояние от гарата? — попита Шишко.

— На километър и нещо.

— Далеко е!… — Шишко се намръщи загрижено. — Тия, които ще пазят шосето, няма да се оттеглят лесно в случай на нужда и могат да бъдат обходени.

— Същото важи и за моста… Освен това пространството между изходната позиция и могилата може да бъде обстрелвано от гарата… Значи, оттеглянето на хората от шосето трябва да стане преди разсъмване.

— Така!… — Шишко разсъждаваше напрегнато. — Но сражението с охраната на гарата и бензиновия склад може да трае дълго. Ние трябва да го прекъснем, щом настъпи денят. И ако дотогава не успеем да запалим бензина, всички жертви ще отидат напразно.

В очите на Динко блесна студен пламък.

— В такъв случай сражението трябва да продължи и хората, които пазят шосето, ще бъдат пожертвувани — спокойно произнесе той.

— Това не е много лесно сега. — Гласът на Шишко стана тих. — Мъчно се умира накрая.

Динко не отговори.

— Гърците могат да заемат шосето — каза той след малко.

— Не!… — Шишко поклати глава. — Фланговете трябва да бъдат осигурени от наши хора.

Те размениха полугласно още няколко мисли.

— Какво казват господата? — попита англичанинът.

— Обсъждат предложението ви — преведе Варвара.

— Кажете им, че не разполагаме с време… Нападението трябва да стане довечера.

Капитан Джинс запали угасналата си цигара и съзна, че направи това с нервен жест, който не убегна от погледа на Динко. Тихият разговор между командира и политкомисаря го изпълваше с предусещане на опасност. „Това е от страх — съзна той засрамено. — Мене ме е страх от тези хора.“ И за да върне хладнокръвието си, почна да мисли за съветите на инструктора от Лондонското училище за специални задачи в Близкия изток.

— Приемаме предложението ви — внезапно заяви Шишко. Варвара преведе думите му и капитан Джинс отдъхна с облекчение. Осени го мисълта, че бе извършил подвиг от стила на Лауренс. Той си представи как след няколко месеца, в уютната обстановка на един лондонски клуб, щеше да разкаже на другарите си от специалното училище за Близкия изток своето най-опасно приключение на Балканите: как дръзко се бе промъкнал в оперативната зона на българските партизани, как бе разговарял с водачите им и накарал един комунистически отряд да нападне бензиновия склад на германците, и как после, когато този отряд се оттегляше, е бил унищожен в засада от гръцките патриоти. Но мигновено разсеян от успеха си, капитан Джинс не забеляза знака, който Шишко отправи към двамата въоръжени до зъби мъже, стоящи на две крачки от групата.

Всичко се разви така неочаквано, щото капитан Джинс не успя да заеме дори позата на хладнокръвие, която трябваше да отличава един англичанин от примитивните субекти в Близкия изток. В следващия миг, блед като парафин и с разкривено от изненада лице, капитан Джинс съзнаваше, че един от мрачните типове с твърде леко движение извиваше ръцете му назад, а другият — безцеремонно и бързо — откачваше автомата от рамото му. После капитан Джинс видя, за половин или четвърт секунда, ужаса, който се бе изписал и върху лицето на гърка, а също и това как последният, обхванат от паника, направи грешката да побегне надолу по урвата. Англичанинът чу сухия трясък на един автомат, в чийто екот заглъхна хриптящ и пронизващ вик на същество, което загиваше. А после настъпи глуха тишина, в която капитан Джинс чу шумоленето на боровете и си представи внезапно как майка му получава писмо, в което Военното министерство й съобщава скръбно за смъртта на сина й нейде в Балканите. Тя бе самотна стара жена. Той я обичаше и затова сега си спомни за нея, а не за момичето, с което бе флиртувал последното мирновременно лято в Брайтон, или за метресата, която поддържаше в Кайро. Но като помисли за майка си — и това бе навик от детинство, — капитан Джинс усети внезапно, че самообладанието му се възвръща. Той се превърна отново в приличен британец.

— Как?… — попита той възмутено и строго, като погледна Динко, чийто автомат още димеше. — С какво право извършихте това убийство?

Но никой не разбра какво питаше. Варвара бе потресена и не можеше да превежда. Динко спокойно отърси една от празните лъскави гилзички, която бе отскочила върху ръкава на ризата му.

— Обясни на тоя глупак, че ние не сме говеда — обърна се той към Варвара.