Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— А аз ще се облека… Първото нещо, което ще направя, е да се измия и облека… И тогава няма да приличам на чума!… Комунистите трябва да обичат живота… А човек обича живота, когато е приятен на хората, спретнат и чист.

— Да не би да мислиш, че сега си неприятна на хората? — с упрек попита младежът. — За тебе говорят много добри неща.

— Аз съм неприятна на себе си — отговори Варвара. — Мислиш ли, че толкова скоро ще вземем властта?

— Уверен съм!… Днес ще водим последното сражение. И вероятно само с немци.

Варвара трепна. Думата „сражение“ я накара да усети отново познатата сухост в гърлото си. Това усещане идеше от представата за барутния дим, за трясъка на автоматите, за свистенето на куршумите, за тъпия ужас, който изпитваше от смъртта или от зверските мъчения, ако попаднеше жива в ръцете на врага.

— Ти вземал ли си участие в сражение досега? — внезапно попита тя.

— Не — отговори младежът.

— А не се ли боиш?

— Не. — Гласът на фелдфебел-школника бе съвсем ясен. Варвара се усмихна.

— Така разправят всички новаци — рече тя. — Но когато сражението започне, става страшно… Мирише на барут, всред дима на оръжията не виждаш нищо… Чуваш само гърмежите и не знаеш какво става, не знаеш дали няма да те заобиколят и къде да отстъпиш… И тогава, помни, трябва да мислиш само за партията, да не забравяш никога, че си комунист… Но отначало това е страшно!… Понякога нервите не издържат. Обзема те желание да викнеш, че се предаваш. И това е най-страшното!… Запомни, това е най-страшното!… Предаването означава сигурна смърт и адски мъчения.

Младежът я гледаше снизходително, е едва забележима усмивка.

— Ти, изглежда, съвсем не се боиш? — рече тя одобрително. А младежът отговори:

— Конспиративната работа в казармата беше по-опасна.

Отрядът прекара целия ден на почивка, скрит в боровата гора на склона, който се спускаше към равнината и от който единствено можеше да дойде неприятел. Но партизаните вече знаеха, че този неприятел бе изчерпал своята агресивност. От няколко дни българските военни части не предприемаха никакви акции, а германците се оттегляха бързо към Солун и Скопие. Борбата навлизаше в последната си, решителна фаза. Ала въпреки това в отряда царуваше известна потискаща нервност. Предстоящото нападение върху гарата събуждаше мрачния спомен от миналата година. Хората се бяха отдали на подготовка за акцията, но вършеха това някак вяло и неохотно. Мъчно бе да се биеш, да умреш накрая, когато победата се усмихваше и събуждаше жадния копнеж за домашното огнище.

Едни от партизаните се бръснеха и кърпеха, други почистваха оръжието си, а трети си правеха цървули от изсъхналата кожа на един заклан преди две седмици вол. Командирът изглеждаше леден и затворен в себе си. Шишко чакаше някакви пратеници от червения гръцки отряд, който действуваше по тия места. Варвара сновеше неспокойно, сякаш не можеше да си намери място. Мичкин се бе уединил на сянка и дялаше с ножа си клечки. Той правеше това, когато бе много нервен. Няколко души почнаха да шушукат, като изразиха съмнение дали нападението бе заповядано от щаба, или представляваше хрумване на Динко. Те се успокоиха и престанаха да мърморят едва когато разбраха, че нападението се подготвяше с пълното съгласие на политкомисаря. Само настроението на Ляте не се промени. Той изяде цялата си дневна дажба от хляб и сирене наведнъж, изгледа завистливо цигарата, която пушеше Мичкин, хвърли враждебно око към Варвара и легна да спи, несмущаван от алтернативата за живот или смърт.

Настъпиха мъртвите часове на деня, слънчевият пек и сънливото спокойствие на планината, нарушавано само от граченето на лешояди или тихото, едва доловимо шумолене на боровете.

Варвара легна върху меката иглолистна настилка, загледана в малките късове от синьо небе, които прозираха между клоните им. До ушите й стигна спокойно бъбрене и когато се ослуша, тя съзна, че това бе разговорът между неколцина другари, които бяха седнали на десетина метра под нея, но така, че тя не можеше да ги види, а чуваше само гласовете им. Единият от тях бе по-образован — някакъв техник, избягал от авиацията — и обясняваше на останалите основните черти на марксическия диалектически метод. Обясненията му не бяха блестящи, но в тях прозираше трогателно желание да просвети другарите си. Тя съзна, че трябваше да слезе веднага и да се намеси в беседата търпеливо, като довърши с прости и разбираеми думи онова, което техникът от авиацията не можеше да обясни. Но тя остана да лежи, загледана в синьото небе. Мисълта за Динко и за всичко, което тъй безнадеждно изпитваше към него, парализираше волята й. После тя чу как някой от съседния овраг извика името й. Тя стана неохотно, изпълнена с досада от това, че имаха нужда от нея.