Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Трябва да си отивам.

— Защо?

Тя го погледна малко разгневено.

— Имам работа с Фришмут.

— Каква работа посред нощ?

— Трябва да взема пасаван — излъга той. — Мисля да използвам колата на Костов и да пътувам с вас… Имам работа в Солун.

Той отправи към нея тежкия си оловен поглед. Обзе го желание да й каже, че светът му и Германия загиваха, че оставаше само тя. Но после той си спомни безобразното й поведение на острова и гордостта го накара да замълчи. На излизане той целуна ръката й с обикновената си ледена вежливост.

И тук, в южните планини, където въздухът бе сух и се затопляше веднага след изгрев-слънце, ревматичните болки в краката изтръгнаха рано Варвара от съня. Тя се събуди призори и погледна часовника си. Бе четири и половина — удобно време да постави в ред външността си преди ставането на другите. Тя се раздвижи, стенейки глухо от болките, след това дръпна одеялото, просмукано от утрешната роса, и се изправи бързо. Погледът й обхвана гледката, с която бе свикнала от три години насам. В малката падина между скали и папрати спяха въоръжени до зъби мъже. Между дрехите и платнищата им лъщеше синкавият метал на оръжието. Дори когато спяха, тия мъже запазваха суровата си готовност да почнат веднага бой. Почернелите им и брадясали лица бяха застинали в мрачна решителност, жилестите им ръце стискаха оръжията, сякаш допирът до хладния метал беше необходимо условие за съня им.

До тъмния гъсталак от папрати, малко настрана от другите, спеше Динко. Едрите му гърди, препасани с ремъците на бинокъла и целулоидната чанта с карти, се повдигаха и снишаваха равномерно, като че спеше у дома си. Под белезникавото сияние на зората лицето му изглеждаше необикновено красиво. Дори през време на сън от този човек лъхаше мъжеството на борбата и великолепието на живота.

Варвара почувствува смущение и целомъдрено наведе глава. Хрумна й нелепата мисъл, че някои от мъжете бяха будни и наблюдаваха иронично копнежа, с който гледаше Динко. Всичко, което изпитваше в този момент, й се стори тъжно и смешно.

Сиянието на зората се сипеше бързо, прогонваше нощните сенки и багреше пейзажа с нежното многоцветие на деня. Небето доби теменужен оттенък, месецът стана постепенно пепелносив. Вече личеха съвсем ясно лишеите по скалите и сините месести плодове на хвойните. В дълбокия овраг, който се спускаше надолу към долината, тъмнееха папрати, а по откритите места, които след малко щяха да бъдат огрети от слънцето, бяха разцъфнали първите есенни планински цветя. Въздухът беше прохладен, но лишен от усойната влага и студените алпийски поляни в Пирин. Близостта на морето го насищаше с някаква особена, вълнуваща и радостна топлина, която галеше като мечтата за мирен и свободен живот.

Варвара стегна дрехите си — риза и панталони със спортна кройка, подарени от гръцките партизани. С това тя счете тоалета си за привършен, тъй като за миене не можеше да става и дума. Местността беше безводна и всеки трябваше да разчита само на водата, която носеше в матерката си. Видът на Варвара не бе съвсем лош — поне толкова лош, колкото можеше да се очаква при суровата обстановка, която не даваше възможност дори за най-елементарни грижи за външността. Но тя го прецени субективно за лош. „Сигурно приличам на вещица“ — помисли тя горчиво, като си спомни, че в последното сражение бе загубила гребена си. След това окачи автомата на рамото си и тръгна към постовете.

Вървейки безшумно по росната трева, тя стигна до един от секретните постове. В един гъсталак от хвойнови храсти се бе сгушил дребен брадясал мъж. От храстите се подаваше едва-едва само главата му с нахлупен каскет, под който стърчеше дълга, нестригана от месеци коса. Мъжът бе зает с нещо и само от време на време поглеждаше надолу към урвата, обраснала с рядка и мършава иглолистна гора. Варвара се приближи до него незабелязано.

— Какво правиш? — строго извика тя.

Мъжът трепна и мушна бързо нещо в храстите. Той кърпеше дрехата си. Миг след това, с невероятна котешка бързина, той грабна автомата, който бе оставил до себе си.

— Ай гиди ло̀ша жѐна!… — стреснато произнесе мъжът. — Рибите ке те ядат!… Ме уплаши, мари!…

— Ти си на пост, а пък се занимаваш с друго.

— Шчо?… — Ляте я погледна враждебно. — Очите ли ти ва̀дам со иглата?

— Когато си на пост, нищо друго!… Разбра ли? — сърдито кресна Варвара.

Ляте се усмихна снизходително, като сериозен мъж, който не обръща внимание на женските глупости.