Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Написах за Лихтенфелд… — измънка той.

— Как за Лихтенфелд?… — В очите на фон Гайер светна мълния.

Чиновникът се окопити и произнесе по-ясно:

— Госпожица Дитрих ми заповяда да напиша писмо за освобождаването на Лихтенфелд.

Настъпи мълчание. Фон Гайер попита мрачно:

— Къде са Дитрих и Лихтенфелд?

Адлер се изкашля повторно и гласът му сякаш потъна в някаква бездна от смущение, унизеност и срам.

— Вие навярно не знаете още… — забъркано произнесе той. — Госпожица Дитрих и барон Лихтенфелд се сгодиха… и поискаха телеграфически отпуск от централата в Хамбург… Заминаха снощи.

Адлер се изкашля повторно, като че не баронът, а сам се беше сгодил за госпожица Дитрих, която имаше власт да отменя военните повиквателни. Отново настъпи мълчание. Адлер наблюдаваше уплашено лицето на шефа си. И никога това лице не му се бе струвало по-безчувствено, по-замръзнало и по-страшно. Очите му гледаха пусто, без никакъв израз, долната му челюст висеше отпусната, устата зееше… Той бе изтървал цигарата си, чийто огън изгаряше кафявото паспарту върху бюрото. И в тишината той произнесе механично, като робот:

— Така!…

А после повдигна глава и добави внезапно:

— Какво мислите за всичко това?

Какво ли?… Не, Адлер не мислеше, или по-точно не смееше да каже нищо. Десет години хитлеристка власт и съвместна работа с госпожица Дитрих го бяха научили да мълчи. Баронът беше зъл и отмъстителен като оса, а всемогъществото на госпожица Дитрих беше известно на всички.

— Говорете!… — произнесе бившият летец с някакво особено, заплашително нетърпение.

Адлер се изкашля пак и повдигна рамене, като че постъпката на госпожица Дитрих и Лихтенфелд не можеше нито да се осъди, нито да се оправдае. И тогава внезапно фон Гайер скочи от мястото си и с неочаквана ярост улови Адлер за яката.

— Говорете, дявол да го вземе!… — бясно изкрещя той. — Говорете!… Кои други ще говорят, ако вие и аз не смеем да направим това, след като сме получили ордени, след като сме дали кръвта си за Германия!… Говорете, Адлер!… Защо мълчите?… От що се боите?… Нима хитлеристите са по-страшни от руските снаряди, които отнесоха крака ви?… Кажете поне пред мене, че Лихтенфелд е подлец, който срами името на прадедите си… че тази отрепка Дитрих е бивша уличница от пристанищните локали на Хамбург… че мръсници, скотове и убийци докараха Германия до гроба, защото никой не смееше да им противоречи…

Счетоводителят гледаше шефа си с широко разтворени очи. Никога в живота си, дори в часовете на смъртна опасност, когато ураганът на съветската артилерия беснееше в снежната и замръзнала степ, Адлер не беше изпитвал по-голям страх. Той бе гледал десетки пъти в очите на смъртта. Не можеше да се каже, че беше страхлив или безчестен човек. И все пак това, което изпитваше сега, бе страх, морален и физически страх от земноводните очи на госпожица Дитрих, от невидимите уши на Гестапото, от страшната машина на хитлеристите, която изпращаше милиони германци в гигантската човешка касапница на изток. Тялото на Адлер се друсаше безпомощно в силните ръце на фон Гайер. Престилката му се разтвори и върху ревера на бялото му сако се показаха лентичките на ордени за храброст.

Фон Гайер продължаваше да реве:

— Немският народ е пред гроба си, Адлер!… А ние мълчим!… Защо мълчим?… Защо?… Кой ще каже на глупците това, ако не смеем да го направим ние?…

И гласът на бившия летец изрева още няколко пъти:

— Кой?… Кой?…

Върху челото на Адлер се появиха ситни капчици пот. Той съзнаваше отдавна трагичната истина, която ехтеше в гласа на фон Гайер, но никога не бе намерил сила да я каже пред когото и да било. Очите му гледаха със смесен израз на покорство, съгласие, правдивост и страх — парадоксален израз на човек, който бе едновременно храбър войник и послушна, безмълвна овца. А фон Гайер съзна изведнъж това и го пусна отчаяно. Хиляди пруски офицери, философи и възпитатели бяха учили в продължение на десетки години всички немски мъже да бъдат храбри войници и послушни, безмълвни овци.

— Простете, Адлер!… — произнесе след малко бившият летец. — Избухнах и може би ви обидих.

— Не, съвсем не ме обидихте… Съвсем не ме обидихте, господин майор… — почна да мънка счетоводителят.

— Седнете на бюрото си!… — Гласът на фон Гайер бе станал отново спокоен и леден. — Ще диктувам телеграми.

Като се прибра в къщи, експертът употреби остатъка от деня в грижи около Аликс. Състоянието на детето се бе влошило внезапно и той свика консулт от най-добрите лекари в града. Лекарите потвърдиха черноводната треска, която Ирина беше предвидила още на острова. Като научи за това, Кристало заплака тихо, а после изведнъж, считайки себе си за много виновна, почна да вие с първобитната истерия на проста жена от бордеите на Пирея. Ирина прекара два часа в научни разговори с лекарите и безпомощно суетене около Аликс. Болестта на момиченцето и тичането около нея я спасиха от собствената й неврастения през горещите часове на деня. Тя не забеляза дори отсъствието на Борис, който бе заминал сутринта да прегледа тютюна на „Никотиана“ в съседния град.