Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Германецът кимна благосклонно с глава и тръгна след Костов, който го заведе в стаята на Аликс. Детето спеше, заровило главицата си в пухената възглавница. То дишаше дълбоко и равномерно, но лицето му имаше оттенък на глина. Фон Гайер си спомни, че такъв цвят имаха лицата на ранени летци, които бяха загубили много кръв и чакаха смъртта. Жълтеникавата светлина на свещта засилваше този мъртвешки цвят. Чистият елински профил на Аликс бе някак заострен, а ръждивочервената й коса изглеждаше тъмна.

Костов погледна германеца, искайки да разбере впечатлението му.

— Антична красавица!… — снизходително произнесе фон Гайер. — Какво мислите да правите с нея?

— Искам да я осиновя.

— Това е най-лесното. А после?

— Ще я отгледам и възпитам… Ще й намеря подходящ съпруг. Това може да осмисли живота на един човек като мене.

— Малко трудно в тия времена.

— Защо?

Германецът погледна Костов насмешливо.

— Ах, да!… — сети се експертът. — Но мене ми се струва, че нашият свят ще изплува. В София има ново правителство.

— Зная — рече сухо фон Гайер.

— В кабинета влизат демократи и десни земеделци… Вероятно това е първата стъпка към сепаративен мир и пресичане влизането на Червената армия в България.

А германецът помисли: „Това е началото на края… Вие оголвате левия ни фланг.“ Но той не се развълнува, защото краят беше започнал всъщност отдавна, още в дните, когато немските армии нахлуваха в необятните равнини на Съветския съюз. Той не отговори и бавно излезе от стаята, а Костов съзна, че Аликс не го бе развълнувала повече от малко породисто кученце.

Когато слязоха в градината, Кристало нареждаше на масата прибори за ядене.

— Ще вечеряте ли? — попита гъркинята. — Има кефал с майонеза и тукашно вино.

— Аз вечерях — каза германецът.

Той допуши цигарата си, после стана и заяви внезапно:

— Ще отида да погледам луната от брега.

— Мисля, че не е съвсем безопасно да се движите нощем сам — предупреди Костов на немски. — Носите ли оръжие?

— Да. Защо?

— Тази сутрин вълните са изхвърлили трупа на един наш войник, намушкан с нож и хвърлен в морето.

— Гърците не ще успеят да направят това с мене — каза фон Гайер.

Той тръгна по пътеката между чимшири и олеандри към пътната врата, натискайки малкия лост на своето виещо фенерче-динамо. Луната не беше изгряла още, но сребристото й сияние вече светеше зад върха с развалините.

Костов и гъркинята останаха сами. Експертът не беше ял нищо през целия ден и сега вечеряше с апетит.

— Не ми харесват твоите приятели!… — произнесе Кристало след излизането на фон Гайер.

— Малко превзети са, но инак добри — рече експертът, като отпи от чашата с гъсто тасоско вино, което имаше особен дъх на смола.

— Не, не е това!… У двамата има нещо, което не е в ред. Случвало ли ти се е да пиеш до късна нощ с отегчителни глупци, когато целият свят ти идва до гуша?

— Да — каза експертът. — Случвало ми се е често това.

— Искаш да пукнеш — продължи гъркинята, — да потънеш в земята, да се махнеш някъде, а сам не знаеш къде… И тогава изведнъж си въобразяваш, че някой от тези глупци струва повече от другите… Иска ти се да седнеш до него и да чуеш от устата му топла дума, но пак не си много сигурен, че ще получиш това… Твоят човек се намира в това състояние.

— Като че ли позна — усмихна се Костов.

— А виждал ли си жена, преситена от безгрижие, леност, накити и любов?… Такава жена не може да изпита вече любов и променя мъжете като накитите си.

— Моята позната е точно такава — рече експертът.

Той повдигна глава и втренчи замислено погледа си в абажура на лампата, около който обикаляше вихрушка от комари.

— Затова казвам, че не са в ред… Но и у тебе има нещо, което също не е в ред.

— Кое? — сопнато попита Костов.

— Тази история с Аликс.

Фон Гайер срещна Ирина на стотина метра от къщата на Кристало. Сребристото сияние на луната, все още скрита зад хълма с развалините, изпълваше улицата с мека и слаба светлина като утринен здрач, когато предметите се виждат ясно, но очертанията им се разводнени. И в този здрач той забеляза ясно сянката на мъжа, който се отдели бързо от Ирина и тръгна по улицата към пристанището. Стори му се противно, че те се разделиха веднага, щом го забелязаха, сякаш и двамата бяха смутени от приключението си.

— Защо сте сами? — попита той, когато я наближи.

— Забравих къщата… — излъга тя. — От половин час се лутам да я намеря, а колегата, при когото отидох, е зает в лазарета и не можеше да ме придружи… Търсихме друго лекарство за детето.