Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Аз съм свързочник от немската противовъздушна станция тук — обясни той. — Днес получихме нареждане от щаба на дивизията да ви предупредим, че е желателно да се приберете в Кавала. Положението е станало отново натегнато.

— Кой е дал това нареждане?

— Майор Франк, адютантът на генерал Фришмут. Моторницата ще дойде утре.

— Благодаря — каза фон Гайер. — Ще пиете ли една ракия?

Върху тънките устни на подофицера трепна усмивка на съжаление. Той отказа, защото трябваше да се прибере веднага. Преди малко бе получена заповед за демонтиране на станцията.

— В планинския масив на острова се е появил голям отряд от червени андарти — каза той.

— Но тук има цяла пехотна дружина от българи!… — произнесе фон Гайер.

— Ние не можем да разчитаме на нея.

— Защо?

— Изглежда, че между нас и българите има търкане… Вчера в Халкидика е била нападната една немска батарея. Войниците от съседната българска част са отказали да се притекат на помощ… В София има ново правителство, знаете ли?

— Не — потиснато отговори фон Гайер.

— Съобщиха по радиото.

— Кои са новите министри?

— Не мога да ви кажа… Трудно запомням български имена.

Настъпи мълчание, в което долетя сподавен шум от самолетни мотори. Някъде далеч в тихата нощ летяха десетки, стотици самолети, носещи смъртоносен товар на север. Бученето на моторите им идеше равномерно, невъзмутимо, зловещо, наситено със суровата механична жестокост на бездушните машини.

— Изглежда, че положението е лошо — каза подофицерът.

— Да — потвърди фон Гайер. — Много лошо.

Двамата мъже се погледнаха мълчаливо, сякаш съзнаваха най-после безумието, в което управляващата шайка на концерните бе хвърлила немския народ. Те мислеха почти едновременно: „Загинаха цветът на нашата младеж, постиженията на нашите учени, трудът и чудното майсторство на милионите ни работници… Ние ще бъдем победени, след като разрушавахме градове и убивахме хора по цяла Европа… Какво ни чака сега?“ Но никой от двамата не посмя да каже това на другия, защото между тях стоеше недоверието и призракът на Гестапото.

— Лека нощ, господин майор — каза подофицерът.

— Лека нощ — глухо отвърна бившият летец.

А после той видя как подофицерът тикна по навик кобура на револвера си малко напред, така че, ако го нападнеха из засада в тъмнината, да може да извади оръжието си веднага. Високата фигура на подофицера се изгуби в тъмнината.

Фон Гайер остана отново сам. Мислите му потекоха разбъркано. Защо го предупреждаваха да се прибере? Нима положението бе станало толкова критично? Той трябваше да има време да експедира в Германия и последния килограм тютюн!… От него не се искаше нищо друго, освен да експедира тютюн. Той трябваше да изпълни дълга си към Немския папиросен концерн, както този подофицер към станцията, както всеки немски войник към танка, оръдието или картечницата, с която шайката му бе заповядала да се бие… Шайка ли?… Шайка, разбира се, какво друго?… Той почувствува изведнъж тъп ужас от грозотата на мислите си и направи опит да избяга от тях.

Не, нямаше никаква шайка!… Имаше само каста от издигнати хора и чувство на дълг, за който говореха мрачната поема на нибелунгите, блясъкът на звездите, самата вечност!… Концерните бяха душата, есенцията, мозъкът на Германия. След поражението, след кръвта, труповете и пепелищата на немските градове те щяха да създадат нови градове, нови фабрики, нови армии и тогава щяха да почнат друга, още по-грандиозна война за владичество над света. Защото такава бе съдбата на немския народ — да загине или да владее света. Три поколения философи бяха разгадавали, тълкували и обяснявали тази съдба, а Вагнер я беше въплотил в музика. Нямаше нищо страшно в поражението. Катастрофата щеше да бъде само дребен епизод в хилядолетната история на немския дух.

Но разсъждавайки така, той съзна пак, че искаше само да избяга от сегашната действителност, която никакъв разум и философия не можеха да оправдаят. Имаше някаква абсолютна безсмислица в избиването на милиони цивилни евреи, поляци и руси, някакъв върховен абсурд в опълчването срещу целия свят, някакъв болезнен делириум в застрелването на петдесет или сто мирни заложници срещу един убит от засада немски войник. Никоя цивилизована раса не бе вършила това досега. Никой народ не бе избирал по-страшен начин да се самоубие. Защото тази война беше самоубийство. След смъртта на милиони немски мъже по фронтовете идеше смъртта на милиони немски жени и деца в разрушените градове — бавна смърт от мизерия, от глад, от студ, от хронически болести. А с това идеше и смъртта на немския дух и немското достойнство, разкъсвани от безнадеждност, проядени от горчивина… Пред немския народ оставаше само единствената възможност да печели хляба си, като се бие за чужди интереси, да продава кръвта си, да се върне към стария си, унизителен кондотиерски занаят през средните векове. Дори концерните не можеха да спасят вече Германия. Чудовищният закон за печалбата концентрираше богатствата им в едни и същи ръце, подчиняваше ги на космополитни търгаши, на хора без отечество и сърце. Какво общо имаха тези хора с душата и легендите на Германия? Те щяха да превърнат немския народ в тълпа от гладни наемници.