Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Борис обиколи всички кътчета на двора, като пресмяташе незастроената му квадратура. Малони и Кондоянис вървяха след него отегчено, инженерът поглеждаше нервно часовника си, а Костов палеше цигарите една от друга и ги хвърляше недопушени. Всички бяха раздразнени от дребнавия начин, по който Борис оспорваше първоначалните сведения за фабриката.

— Вие казахте, че дворът има осемстотин метра незастроена площ — рече той, като изчисляваше приблизително квадратурата. — А на мене ми се струва, че тук няма повече от шестстотин.

— Ако измерите точно, ще видите, че са осемстотин — хладно отговори гъркът.

Той бе разтревожен от една немска кола, която се движеше зад тяхната и спря на известно разстояние от двора на фабриката. От колата слязоха двама цивилни германци и почнаха да бърникат мотора й. Кондоянис бе виждал някъде техните лица, но не можеше да си спомни къде. Той ги бе запомнил именно поради това, че бяха невзрачни, студени и лишени от какъвто и да било израз на враждебност или съчувствие. Единият бе почти албинос, с червени заешки очи, а в лицето на другия изпъкваше уродливо дългото разстояние между носа и горната устна.

— Парцелът излиза ли на шосето? — дребнаво продължаваше да се интересува Борис.

— Не — отговори гъркът разсеяно.

Той си спомни изведнъж, че бе виждал двамата германци в немското комендантство на Солун, откъдето получи открит лист за свободно пътуване из цяла Тракия. Малони се ползваше от доверието на германците и бе успял да му издейства този документ срещу десет хиляди швейцарски франка. Кондоянис прехвърли още толкова и на един немски полковник. Като си спомни всичко това, гъркът се успокои малко. Той се боеше само от честни и неподкупни хора.

— В такъв случай мястото между шосето и входа в двора не спада към парцела на фабриката!… — досадно възрази Борис.

— Да — призна гъркът. — Входът към двора е поставен така само за временно удобство и минава през чужда собственост. Според плана парцелът излиза на една от преките улици.

— Костов, отбележете това!… — рече Борис.

Той искаше да сумира всички недостатъци на фабриката и да ги уравни с добавка към сумата, която щеше да получи от Кондоянис. Експертът долови мисълта му и направи презрителна гримаса. Новото пазарене му се стори безсмислена дреболия в сегашния момент. Собствеността на Борис върху фабриката зависеше от добрата воля на Малони, а снощи бяха научили, че Съветският съюз е обявил война на България. Светът на „Никотиана“ загиваше, а генералният й директор сякаш не съзнаваше още това и се пазареше като дребен и оглупял бакалин за дворно място от стотина квадратни метра. Експертът изпита тягостното усещане, че хаосът започваше. Той извади тефтерчето си и механично, като робот, отбеляза, че мястото между шосето и входа не спада към парцела на фабриката. Но потискащото усещане за хаоса и умствения упадък на Борис се удави във ведрината на разговора, който водеше с гръцкия нотариус.

— Магазини за детски играчки има по главната улица — казваше нотариусът. — Но за дрешки… не зная!… Нямам понятие… Струва ми се, че всичко е изчерпано.

— Хубави дрешки за десетгодишно момиченце… — Оживено настояваше Костов. — Матроско костюмче или нещо подобно… Или пък бледожълт копринен плат, от който може да се ушие рокличка.

— Копринени платове се намират още… Но на астрономични цени.

— Това е без значение… Търся нещо хубаво… Също дантели и шапка с цветя.

— Дантелите и шапките с цветя не са модерни сега — забеляза нотариусът.

Той имаше малка дъщеря и разбираше донякъде от детска ода.

— Тогава нещо модерно… Нещо стилно и елегантно, разбирате ли?… Цената не ме интересува.

— Добре, ще попитам жена си — каза с усмивка нотариусът.

— Много ви благодаря.

— А детски обувки не желаете ли?

— Ах, да!… Обувки и чорапи непременно!… — почти извика експертът, като си спомни босите, издраскани от тръни крака на Аликс.

Нотариусът се усмихна пак. Той имаше сурови и много хитри очи, които гледаха враждебно, но разговорът с Костов го бе накарал да помисли за собствената си дъщеря. И тогава в очите му светна бащинско пламъче, което бе човечно и нежно и което децата събуждаха някога дори у закоравелите хора.

— Ще видя — каза той. — Надявам се да намеря нещо.

След двора прегледаха фабриката. Вътре бе тъмно и прашно. Стана нужда да махнат капаците от шперплат, които заместваха разбитите стъкла на прозорците. Но когато ги махнаха, оказа се, че главният електрически трансформатор липсваше.