Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

В червеникавата светлина на залеза върху сакото на генерала личеха лентичките на множество ордени, които той носеше отчасти от суетност, отчасти за да вдъхва респект на администраторите в Беломорието. Той си оставаше все тъй лек, приятен и безобиден дърдорко, на когото връзките с Немския папиросен концерн не стигаха до черно родоотстъпничество. Ала нещо невидимо отнемаше част от достойнството му, смаляваше го, превръщаше го от генерал с ордени и заслуги в обикновен търговски шмекер. И това беше навикът му да показва и друса ордените си в преговорите за всеки гешефт, който простакът Баташки му внушаваше да направят. А онова, което липсваше от достойнството му, бе отнето, подобно на хиляди други хора, пак от тютюна.

Генералът си отиде, когато стана тъмно и на небосвода почнаха да трептят бледи, забулени в млечна мъгла звезди. Ирина му обеща уклончиво подкрепата си. След малко по телефона се обади фон Гайер. Той й съобщи, че Фришмут е дал моторница и на другия ден могат да отидат на острова. Уговориха да се срещнат сутринта на пристанището. След това Ирина вечеря сама, защото Борис и Костов още не бяха се завърнали, а после взе хинин, отиде в стаята си и потъна в загадката на някакъв детективски роман. Тия романи бяха станали отдавна единственото четиво, което я увличаше. И така тя задряма върху кушетката несъблечена, понеже бе решила да дочака идването на Борис и на Костов и да им каже, че на сутринта щеше да отиде на острова с фон Гайер. Те дойдоха към полунощ, уморени от пътуването с колата до съседния град, където „Никотиана“ манипулираше двеста хиляди килограма тютюн извън редовния контингент за Немския папиросен концерн и извън други триста хиляди, които се обработваха в Кавала.

Идването им я изтръгна от някакъв сън, объркан и безсмислен като всички сънища, но наситен с горестното чувство на спомени от юношеството. После изведнъж приятният сън изчезна, за да стори място на неприятно и дрезгаво грачене. И когато се събуди, тя съзна, че това грачене бе свиренето на клаксона, с което Костов викаше Виктор Ефимич да му отвори голямата желязна врата на двора, за да прибере колата в гаража. Тя остана да лежи върху кушетката, искайки да задържи горестното опиянение от съня, който не бе траял повече от няколко секунди. Но това опиянение изчезна почти мигновено и се замести веднага от равна и студена печал, от досада към болния и преситен свят, който я заобикаляше и усещаше своята гибел. Докато лежеше неподвижно, тя чу как експертът прибра сам луксозната си американска кола в гаража. После тя чу как двамата, Костов и Борис, влязоха в трапезарията, а Виктор Ефимич им донесе вечерята.

Тя стана, оправи лениво косата си и влезе при мъжете. След изчезването на вълнуващия сън лицето й бе придобило обикновения си любезен и безразличен вид.

— Свършихте ли? — попита тя.

— Още не — отговори Борис. — Но всичко върви много добре.

По високия афектиран тон на гласа му тя разбра, че както винаги в късните часове на нощта, той бе много пиян, но за разлика от друг път — сега се намираше в добро настроение. С тях бе заминал и Кондоянис, за да прегледа тютюна, и вероятно спогодбата за сделката беше вече постигната.

— А кога ще свърши всичко? — попита тя с досада.

— Търпение, мила!… — Той се опита да бъде нежен, като погали ръката й, но остана само сладникав. — Трябват ми още няколко дни, за да проверя калкулациите, а след това ще отидем в Солун да прегледам фабриката и подпиша договора.

— Да, но аз нямам никакво намерение да се пържа тук дотогава… — Тя се обърна към Костов: — Къщата ви прилича на пещ!… Подозирам в нея и дървеници.

— Такава е — равнодушно отговори експертът. — Но дървениците са чисто въображение!… Искате ли вино?

— Не — отговори тя.

Костов си наля чаша вино, проклинайки пристъпа на гръдната жаба, с който щеше да изкупи удоволствието от него.

— Трябва да ви намерим някакво развлечение — каза той след малко, като пипна в джоба си кутийката с нитроглицеринови хапчета.

— Аз си го намерих сама — заяви тя. — Утре отивам на острова.

— С кого? — попита експертът.

— С фон Гайер.

Настъпи мълчание, което предвещаваше буря. Съзнавайки това, Костов пожела иронично лека нощ и побърза да се измъкне от трапезарията.

— Какво ще търси и фон Гайер с тебе? — мрачно попита Борис.

— Ти почваш пак!… Не мога да отида на острова сама. Трябва да ме придружи някой.

И тя се изсмя. Цинична и дръзка, каквато бе станала с него, тя не искаше да го лъже, а само да избегне скандала.