Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Госпожица Дитрих се замисли.

— Добре — каза тя. — Ще поискам инструкции от София. Очите й бяха възстановили отново предишната си, лишена от израз студенина.

Фон Гайер стана от бюрото и нервно запали цигара. Обедното слънце надничаше вече през южните прозорци и горещината в помещението бе станала нетърпима. Всички очакваха излизането на шефа, за да прекратят работата си. Фон Гайер повика експертите и обиколи с тях целия склад, като им задаваше студено от време на време въпроси за хода на манипулацията и разпределението на партидите. Прайбиш отбелязваше подличко многобройните опущения на Лихтенфелд, но лицето на барона беше застинало в надменно и загадъчно спокойствие. Фон Гайер също не изпадаше в обичайните си пристъпи на убийствена ирония по адрес на Лихтенфелд. Повиквателното щеше да го отърве от барона и забележките на Прайбиш звучеха дребнаво. Като съзна това, Прайбиш млъкна, разтревожен от спокойствието на Лихтенфелд. Най-сетне фон Гайер свърши обиколката и се качи в автомобила, който го чакаше на улицата. Прайбиш тръгна към ресторанта, а Лихтенфелд се върна отново в канцеларското помещение. Сега то приличаше на баня, но Адлер и госпожица Дитрих, облети в пот, продължаваха да довършват нещо върху бюрата си. Баронът влезе в стаята на чиновничката и затвори вратата след себе си.

Адлер нямаше навик да подслушва, но прекъсна внезапно работата си. Без да става от бюрото, той долови няколко думи от разговора зад вратата. Баронът шепнеше неразбираемо, а госпожица Дитрих му отговаряше високо и студено като почтена келнерка в нощен ресторант, на която закъснял посетител отправя любовно предложение. Отначало гласът на чиновничката звучеше иронично и недоверчиво, а после стана сериозен и тих, превърна се също в неразбираем шепот. И тогава Адлер разбра, че в разговора зад вратата имаше нещо унизително, грозно и мръсно, което оскърбяваше мъжкото достойнство и войнишката чест. Той остави работата си, за да не го слуша повече, и напусна разстроен помещението.

Ирина прекара следобеда в долния етаж на къщата, където бе по-хладно, но миришеше на мухъл и стари мебели — една специфична миризма, която се дължеше на горещия влажен климат и бе характерна за всички къщи в града. Тя се наспа добре в една малка стая, чиито прозорци гледаха към двора и бяха обрасли с бръшлян, а след това усети равната досада, която я обземаше винаги след ставане от сън. Това бе особено, неуловимо и притъпено усещане на леност, на умора и печал, което сякаш сковаваше всеки порив на волята и движение на мисълта. За да се отърве от него, тя потърси по телефона фон Гайер в склада на Немския папиросен концерн, но оттам се обади Лихтенфелд, който заяви, че не е виждал шефа си от обед. Докато закусваше в трапезарията и водеше безсъдържателен разговор с Виктор Ефимич за горещия климат и забележителностите на града, дойде един запасен генерал, когото Костов беше поканил снощи заедно с другите. Генералът обаче не можа да се отзове на поканата, та сега идеше да се извини и поднесе почитанията си.

Ирина го покани на верандата, като заръча на Виктор Ефимич да донесе сливова и салата от кисели краставички, които генералът обичаше много. Той бе дребен, мургав, приятен и неуморимо бъбрив мъж, с прошарени мустачки. Сладкодумието му нито поглъщаше, нито отегчаваше, а просто убиваше незабелязано времето. След посещението му човек се чувствуваше леко изморен, сякаш излизаше от приятно и тихо кафене. Но сега Ирина бе доволна от идването му.

— Къде са мъжете? — попита той, когато седнаха на верандата.

— Заминаха тази сутрин по работа.

— Това не е много учтиво към вас — рече той, като гледаше разсеян краставичките и ракията. — Дойдох да ви предупредя за неприятни неща.

— Неприятни ли?… Какви?

— Положението е много лошо — осведоми той, като запали едната от петте цигари, които лекарите му позволяваха да пуши следобед.

— Отдавна знаем това — каза Ирина.

— Да, но сега е вече неудържимо!… Русите са при Днестър, а след две седмици ще бъдат може би в София.

— Толкова скоро?… — с досада произнесе Ирина. После тя си спомни за моторницата, която фон Гайер щеше да иска от Фришмут, и попита бързо: — Какво става с бойната готовност по крайбрежието?

— Нищо — отговори генералът. — Вдигната е.

— А защо беше обявена?

— Не можах да разбера точно. Немците мълчат като риби.

— Любезни ли са?

— Не повече от друг път. Нима сте виждали любезен немец?