Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— Така ли?… Така ли, мръснице?… Значи, ти искаш да отидеш на острова само заради любовника си!… Но аз няма да позволя това, чуваш ли?… Няма да ти позволя да мръднеш оттук!… По дяволите Кондоянис… и сделката… и Немският папиросен концерн… и Гестапото!… От нищо не ме е страх!…

И той повтори още няколко пъти колкото му глас държи:

— От нищо!… От нищо!…

Той ли говореше така?… В първия миг тя взе думите му като делириум на пиян човек, но после съзна изведнъж, че най-сетне беше настъпил моментът, за който жадуваше от толкова години. Най-сетне той бе показал нещо човешко — любовта си, макар и обезобразена от егоизма му, макар и взела форма на животинска, разрушителна ревност. Най-сетне тя, Ирина, струваше повече от „Никотиана“, от сделките, от фон Гайер и Немския папиросен концерн!… Тя почувствува слабо вълнение, гордост, злорадство, но не и щастие. Победата вече не струваше нищо… Дванадесет години подлости и напрегнат живот бяха превърнали Борис в пълна развалина, а нейното сърце беше опустошено от алчност, наслади, компромиси и неискреност. Тютюнът бе отровил еднакво и двамата!… За какво й беше сега тази любов?… Само швейцарските франкове, доларите и гулдените, които той притежаваше в чужбина, можеха да й послужат за нещо. Ала и това не бе особено приятна възможност — да се мъкне с грохнал, досадно ревнив и болен от неврастения съпруг. Тя можеше чисто и просто да го захвърли като дрипа. През последните години тя бе натрупала свое собствено богатство от бижута, швейцарски франкове, долари и гулдени. И така, той й бе станал вече излишен — толкова излишен, щото тя можеше да го ритне веднага.

— Не викай!… — произнесе тя ниско. — Още утре ще се върна в София.

— За да вършиш безобразията си там, нали?

— Не — каза тя. — За да поискам развод.

— Какво?… — изкрещя той прегракнало. — Развод ли?… — Мътните му очи се отвориха широко, а тялото му се разтресе от пиянски смях. — Хубава сделка си намислила, мошенице!… С претенции за обезщетение и поддръжка, навярно?

— Глупак!… — рече тя презрително. — Нямам нужда от твоите пари.

— А да не мислиш, че аз ще се съглася?

— За какво?

— Да ти дам развод.

— Не ме интересува твоето съгласие… Аз ще се махна от тебе, защото не мога да те понасям… До гуша ми дойде от непоносимия ти характер… от пиянството и скандалите ти… Каквото и да реши съдът, аз няма да остана под един покрив с тебе.

Тя го гледаше спокойно, невъзмутимо, скрита зад бронята на цъфтящото си, добре гледано здраве и равновесието на нервите си, което скандалът не можеше да засегне. Само в кафените й очи светеше някакво иронично злорадство, сякаш изпитваше наслада да го вижда така смазан и унизен. Сега тя бе в апогея на своята жизненост, на своята съблазън и красота. Синкавочерната й коса бе гъста и буйна, лицето й сияеше с гладкостта на слонова кост, а в движенията на тялото й прозираше някаква котешка пъргавина. От цялото й същество лъхаше самодоволство, способно да живее чрез себе си и за себе си. Тя се беше превърнала в красиво и съвършено произведение на света, в който човек се издигаше, ограбвайки другите.

И като я гледаше такава, той съзна, че тя бе станала вече неуязвима и че тъкмо когато изпитваше най-голяма нужда от съществото й, нямаше никаква власт над нея.

А после той съзна също, че всичките му действия в продължение на много години я бяха направили такава и че за първи път от дните на бедността си изпитваше чувство на безизходност. Той трябваше или да се разведе и да живее без нея, или да понася любовниците й. Първото му се струваше невъзможно, а второто го изпълваше с ярост. Сега нейният съвършен вид го караше да изпитва гордост, разпалваше угасващата му жизненост, спасяваше го от пристъпите на неврастенията. Сега тя бе станала пълна, абсолютна необходимост за него, и поради това трябваше да понася всичките й прищевки, трябваше да отстъпи. И той отстъпи. Той направи това подло, тихо, страхливо, като слаб човек, поставен в безизходност, като охлюв, който се свива в черупката си. Той просто млъкна и се загледа пред себе си като болно и тъпо животно.

— Скандалът, който се готвиш да вдигнеш, е излишен — каза тя. — Утре тръгвам за София.

— Няма да правя никакъв скандал… Ти можеш да отидеш на острова.

После той си наля чаша коняк, изпи я и като взе бутилката в ръка, тръгна бавно към стаята си. Тя се спусна след него и дръпна бутилката от ръката му.

— Защо? — попита той учудено, като се разтърси от тих смях.