Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Ирина излезе от стаята, за да не гледа шепнещия труп. През нощта времето се развали. Между боровете свиреше вятър. Вратите стенеха и скърцаха, сякаш мъртвата бе станала от леглото си и обикаляше вилата за последен път. Ирина не можа да издържи, стана, запали цигара и се опита да чете. Но свиренето на нощния вятър, мъртвешките звукове и тишината на вилата продължаваха да я потискат. Тогава тя отиде при бюфета в трапезарията и си наля чашка коняк. Алкохолът отпусна изопнатите й нерви, удави смущението й в скептичен смях. Колко много приличаше сега на Борис!… Тя се боеше от нещо, което не можеше да определи, но също като него искаше да извърви пътя докрай, също като него си даваше изкуствената самоувереност на смутен подлец. Влоговете, които притежаваше в разни банки, й се струваха дребни спестявания, скъпият апартамент — недостатъчен, спортната кола — банален лукс. Момичето, което ходеше на срещи при параклиса, се бе превърнало неусетно в приятелка на женен мъж, после в любовница, която приема подаръци, след това в метреса, която изисква почит, и най-сетне в хитра, безскрупулна, поддържана жена, за която бе все едно дали я почитат или не. А сега тя искаше да се омъжи за Борис, да стане господарка на „Никотиана“ и милионите й. Сега тя се бе сринала в подлостта на компромисите на света, който се управляваше само от пари, бе се отдала на леността, егоизма и насладите си, парадираше с дилетантски интереси в медицината, смайваше всички с разточителството и лукса си. И като съзна това, тя почувствува, че сега не беше нищо друго освен паразит, който озлобяваше хората.

От изток изгряваше бавно дъждовна зора.

На другия ден тя изпрати телеграми в Берлин, Хамбург и Карлсбад, погрижи се за пренасянето на трупа в София и нареди да го балсамират, за да се запази до пристигането на Борис и госпожа Спиридонова от чужбина. На мъртвата трябваше да се устрои поне прилично погребение. Но на самото погребение тя не желаеше да присъствува и реши да прекара десетина дни в Чамкория. Сестрата замина с трупа за София. Във вилата остана само една възрастна прислужница, която готвеше добре и от време на време, когато поднасяше яденето, се разплакваше истерично за Мария. Това бе неприятен, вдетинен плач. За да се отърве от него, Ирина я изпрати в София и почна да се храни в казиното, а после нареди да й носят храната във вилата. Тя се постара да не мисли повече за Мария и се отдаде на почивката си с изкуството на светска жена, която полага дребнави грижи за красотата и здравето си.

Времето се оправи. След дъждовете въздухът бе наситен с дъх на озон и смола. Денем грееше ярко слънце, а нощем трептяха хладни звезди. Сутрин тя се разхождаше в гората, а следобед четеше и спеше. Но вместо отмора в душата й нахлуха неусетно тъга и досада. Тишината, спокойствието и целомъдрието я отегчаваха. Веднъж я обзе желание да извика по телефона фон Гайер от София, но не го направи. След приключението й с Ценкер бившият летец се беше оттеглил тихо и гордо, показвайки й превъзходството си. Друг път тя срещна в гората един фелдфебел-школник от моторизираната част, която охраняваше двореца в Ситняково. Младежът бе приятен и хубав. Отегчена от самотата си, Ирина го погледна насърчително. Школникът се спря и завърза леко разговор. После тя се сети внезапно, че този младеж бе син на бивш министър, един от юрисконсултите на „Никотиана“. Някакво ненадейно благоразумие я спаси от едно приключение, което стоеше под достойнството й. Тя се прибра във вилата тъжна и разгневена на себе си. Стори й се, че в душата й имаше нещо прогнило и безнадеждно, от което дори чувството за собствено уважение вече я спасяваше трудно.

Една вечер, когато си легна и угаси лампата, тя изпита пак страха, който я бе обхванал в деня на смъртта на Мария. Стори й се, че във вилата имаше някой. Трябва да бе полунощ и тя направи усилие да заспи, но вятърът стенеше тихо и я смущаваше. По небето летяха разкъсани дъждовни облаци, между които от време на време надничаше луната. От гората през отворения прозорец лъхаше усойна планинска влага с дъх на папрат и гъби.

Тя се сгуши в завивката и се опита да заспи, но нелепото усещане на страх, на физическа и нравствена самота прогони отново съня й. Като че някой ходеше в първия етаж. Преди да си легне, тя бе заключила грижливо всички врати и все пак сега й се струваше, че някой ги отваряше. „Нервите ми са отслабнали — помисли тя. — А може би и съвестта ми не е достатъчно чиста.“ Тя си спомни, че преди пет години не настоя достатъчно да изпратят Мария в чужбина, за да се опитат най-новите методи на лечение. Влажният и усоен климат на Чамкория усложняваше състоянието на болната с тежки бронхити. Понякога я забравяха тук до късна есен и я прибираха в София чак през ноември. Всички, включително и Ирина, напоследък гледаха на нея като на досаден товар, от който искаха да се отърват по-скоро. И сякаш сега мъртвата се беше върнала отново в своя дом, желаейки да прогони натрапницата, която искаше да й го отнеме. „Слаби нерви — пак помисли тя, — имам желание да постигна нещо, а ми липсва смелост. Такава съм била винаги. Всъщност моето отношение към Мария беше съвсем лоялно. Дори аз се показах към нея много по-великодушна, отколкото заслужаваше…“ Но веднага си спомни, че каквото и да правеше, беше очаквала нетърпеливо в дъното на душата си смъртта на Мария. И негодуващият призрак на мъртвата сякаш продължаваше да се разхожда из вилата.