Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Динко слезе по сипея и се изпречи пред него.

— Докторе, здравей!… — каза той.

— О!… — стреснато рече ветеринарният, като вдигна глава под тежкия товар на мислите си. — Ти ли си?

Докато вървеше до коня, той прекарваше през главата си прозаична и отегчителна върволица от мисли за околийския ветеринарен лекар, който го преследваше немилостиво, за бясното куче, което беше ухапало в съседното село една стара жена, за антракса по говедата, който върлуваше в участъка му, за чумата по свинете, която нищо не можеше да изкорени. Това бяха мръсни болести, които изискваха карантини, имунизации, сведения, изтощителни обиколки, денонощно напрежение, неприятни кавги с кметове и частни стопани. Той си спомни и за събранието, което беше устроил в едно планинско село, за да запознае селяните с борбата против заразните болести по животните, но в което се увлече и почна да говори за Съветския съюз. После той откри с неприятна изненада, че в събранието се беше вмъкнал кметът, който щеше да направи веднага донос в околийското управление. А най-сетне ветеринарният лекар, крачейки уморено до двуколката си, бе помислил и за неколцината бедняци, които го чакаха от обед с болните си животни в лечебницата. Прислужникът на лечебницата му бе съобщил вече по телефона, че между докараните животни се намираше и един кон с остро разширение на стомаха. Стомахът на животното трябваше да се промие грижливо със сонда, а това бе дълга и трудна работа, с която ветеринарният лекар трябваше да се залови, уморен от пътя, веднага щом слезеше от двуколката. Той бе помислил и за много още други подобни неща, които нямаше да успее да свърши, ако му липсваше себеотрицание и не обичаше селяните, между които беше израснал.

— Прощавай!… — каза той. — Бях забравил, че ме чакаш.

— Нищо. Носиш ли онази играчка?

— О, разбира се!…

Ветеринарният лекар огледа предпазливо безлюдния път, после извади от задния джоб на панталона си един пистолет и го подаде бързо на Динко.

— На!… Това е стар нагант, но стреля добре.

— Ще го разглеждам в къщи.

Динко мушна бързо пистолета в джоба си.

— Аз получих повиквателно — рече той.

— Гадове!… — изруга ветеринарният лекар. — Ще те изпратят в някой от корпусите.

— А да не мислиш, че ще отида?… Тази нощ хващам балкана.

В очите на лекаря блесна сподавен възторг. Вълнението му бе тъй силно, щото не можа да го изрази веднага.

— А оръжие? — прошепна той.

— Ще го вземем от врага. Ела да изпушим по една цигара.

— Не мога. Чакат ме пациенти. Тръгни с мене.

— Добре.

Ветеринарният лекар улови юздата и отново поведе коня. Динко тръгна до него. Слънцето потъваше бавно зад хоризонта. Последните му лъчи осветяваха хълмовете с тъжна червеникава светлина. След малко дискът му изчезна напълно и мъглата на запад доби теменужен оттенък. Песента на щурците продължаваше да се носи над отровно-зелените тютюневи ниви. В мочурите край реката закрякаха жаби.

— Колко души ще те последват? — попита ветеринарният лекар.

— Седем.

— А момчето на Стоичко Данкин?

— Решихме да отиде в школата. Така след две години ще имаме изпитан човек с военно образование. Предай това на другарите от околийския комитет.

— Добре — замислено каза ветеринарният лекар. — Но мислиш ли, че борбата ще трае толкова дълго?

— Може да трае много дълго — отговори Динко.

Червеникавите светлини на залеза се превърнаха неусетно в пепелносив здрач. Масивът на близката планина потъмня, но скалистите зъбери на върховете й грееха още с оранжеви пламъци. Единичното крякане на жабите от мочурището се превърна в стихиен концерт.

Двамата превалиха билото и се качиха в двуколката. Конят ги понесе по нанадолнището с равен ход. Когато слязоха в равнината, здрачът беше преминал в звездна нощ, а из въздуха се носеше миризма на сено. В мрака прелитаха светулки. Някъде мучаха говеда и лаеше куче. Закъснели овчари пъркаха на овците си, бързайки да ги приберат в кошарите. Динко въздъхна. Стори му се, че в тишината, в простора, спокойствието и мирния труд имаше нещо безкрайно приятно, от което вкусваше за последен път. Но на изток беше започнала гигантска война, която щеше да прерасне в борбата за новия свят. И този свят можеше да се изгради само над хаоса, над смъртта и разрухата на стария.

В далечината се показаха мъждукащи светлинки от селото. След малко Динко слезе от двуколката, а ветеринарният лекар продължи към лечебницата си в съседното село. Преди да се разделят, двамата стиснаха сърдечно ръцете си. И тогава на Динко се стори пак, че виждаше този човек и вкусваше от покоя на мирния живот за последен път. Той съзна, че това, което изпитваше, не беше предчувствие, а страх — нормален, естествен, присъщ на всеки жизнен човек, страх от смъртта и от опасния нелегален живот, който щеше да почне след няколко часа. Но той го преодоля бързо.