Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Късно през нощта до горичката край селото се събраха седем души и бавно потеглиха към планината. Те бяха въоръжени само с една карабина и два пистолета.

Мария бавно умираше.

Държеха я през зимата в София, а през лятото в Чамкория, под грижите на сестрата, която я гледаше вече от девет години. Борис искаше да я изолират в отделно жилище, но Ирина се възпротиви. Стори й се подло да изгонят Мария от собствената й къща.

Една лятна вечер в Чамкория сестрата забеляза, че краят на болната приближаваше. От няколко дни Мария лежеше изтощено в леглото си и упорито отказваше да яде. Върху лицето й трептеше безсмислена усмивка, кухите й, лишени от разум очи бяха втренчени в тавана, а от устата й се точеха лиги.

Сестрата беше прочела много медицински книги и чакаше отдавна този момент. Еднообразният и самотен живот с болната бе започнал да й дотяга въпреки голямата заплата, която пестеше изцяло. С течение на времето тя бе натрупала малко богатство. Но тя бе пропуснала младостта си.

Сестрата повика по телефона специалиста, който се грижеше за Мария. Той пристигна още същия ден с колата си от София, без да гледа горещината и разстоянието, с онова себеотрицание, което проявяваше винаги към богатите пациенти.

— Тя ще свърши — рече той, гледайки лицето на болната. — Това е последният стадий на болестта.

Той бе млад, бързо напредващ и способен човек, с много широка култура и добри маниери, които му помагаха да се лансира навсякъде. Имаше високо чело и носеше очила с кокалени рамки, зад които гледаха студени умни очи. Понякога тия очи можеха да изразят и съчувствие. Но дори в тоя момент лицето му не губеше пресметливия израз на търговец, който умееше да продава изкуството си. Сега той не изрази съчувствие. Болната беше омръзнала и нему.

— Господи!… Нима ще умре? — фалшиво произнесе сестрата.

А после очите й попитаха: „Кога ще стане най-сетне това?“

— Утре или най-късно вдругиден — отговори лекарят, като разбра въпроса й.

— Бедничката!… — въздъхна сестрата.

Сега тя се развълнува наистина от промяната, която щеше да настъпи в живота й след смъртта на Мария. Най-сетне и тя можеше да заживее като другите увехнали, но незагубили още своята привлекателност стари моми. Мислеше да си купи двустаен апартамент и да си намери приятел — някой дребен чистичък чиновник, с когото щеше да ходи вечер на кино, а в неделя — на екскурзии по Витоша. Но да се омъжи тя не искаше. Девет години тя бе размишлявала в самотата за болестта на Мария, за Борис, за Ирина и за живота на господин и госпожа Спиридонови. И така тя беше дошла до заключението, че бракът имаше само стойност на договор, който урежда парични отношения. Сега тя бе осигурена от спестяването си и нямаше нужда от такъв договор.

— Къде е господин Морев? — попита лекарят.

— В Берлин — отговори сестрата. — А може би в Хамбург. Замина заедно с господин Костов.

— А госпожа Спиридонова?

— Тя е в Карлсбад.

Лекарят наведе глава разочаровано. Дори ако бъдеха повикани с радиограма, близките нямаше да пристигнат преди смъртта. А поради липсата на близки стори му се излишно да играе ролята на лекар, който се бори отчаяно със смъртта. Той приличаше на добър актьор, който не желаеше да показва изкуството си в празен салон.

— Ние можем да телеграфираме на госпожица Ирина — каза сестрата.

— Къде е тя?

— Във Варна.

Лекарят направи слаба гримаса. Ирина бе умна като него и щеше да разбере веднага рекламната основа на безполезните му усилия.

— Мисля, че е излишно — рече той. — Аз ще нощувам тук… Бих желал да имам топла баня за утре сутринта.

— Ще се погрижа — обеща сестрата.

— Благодаря.

И лекарят слезе в градината да прочете вестниците, след като направи на болната само една съвсем безполезна инжекция с кардиазол.

Мария умря на другия ден вечерта, малко преди да пристигне Ирина. Тя угасна тихо като забравена свещ, която догаряше. Сестрата се разплака. Тя почувствува внезапна тъга към живота, който водеше до болната, към самотата, спокойствието и четенето на книги. През тия девет години Мария сякаш бе станала част от живота й, но тя съзна това едва сега.

Когато Ирина пристигна, лекарят си бе заминал, а Мария лежеше измита и чиста в леглото си. До главата й стоеше букет от планински цветя, който сестрата беше набрала в ливадата. На нощната масичка гореше свещ. Сега Мария бе само изстинал труп и тялото й сякаш почиваше от мъките на света, който я бе създал и проял. Върху лицето й нямаше нито следа от предишната гримаса на безсмислен смях. Болният разум бе отлетял. Тя се бе изравнила отново с другите. Ирина изпита особеното смущение, което я обземаше при сумрачните състояния на лудата. Устните на Мария сякаш шепнеха: „Сега всичко ще ти принадлежи. И Борис, и «Никотиана», и цялото огромно богатство, което баща ми остави, а Борис удвои… Ти се грижеше за мене и аз ти благодаря, но ти не обичаш вече Борис и се стремиш към богатството му като уличница и крадла…“