Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Но тя се засмя и всичко мина благополучно.

— Ти явно оздравяваш.

— Бързо — каза той.

— Бързо. А аз се боях, че така и няма да мога да те видя. Утре се връщам в Париж.

— О-о.

Настъпи мълчание. След малко тя каза:

— Какво възнамеряваш да правиш, когато те изпишат?

— Ще се наложи известно време да не се занимавам с нищо.

— Зная. Жалко, че така се получи с филма.

— Не е чак толкова лошо. Той изигра своята роля. Или почти я изигра.

— Няма ли да се върнеш в Париж?

— Кога напускаш Париж?

— Мисля след една-две седмици.

— Съмнявам се дали ще се върна в Париж.

Тя помълча малко.

— Наели са ми къща в Сан Франциско. Казват, че е с изглед към залива. Най-отгоре има голяма стая, където човек може спокойно да работи. И не се чуват крясъците на децата. Или почти не се чуват.

Той се усмихна.

— Прилича на подкуп, а? — попита тя и сама си отговори. — Навярно, да. — Тя се засмя, след това лицето й стана сериозно. — Мислил ли си за това с какво ще се занимаваш, когато се измъкнеш оттук? Къде ще живееш?

— Не още.

— Не в Сан Франциско?

— Стар съм за Сан Франциско — меко каза той. Той разбира се, нямаше предвид града и тя го разбра отлично. — Но ще се отбивам там.

— Ще чакам — каза тя — за известно време, във всеки случай. — Тези думи прозвучаха като недвусмислено предупреждение, но какво можеше да се направи?

— Превземи града с щурм — посъветва я той.

— Ще се опитам да се възползувам от съвета ти. — Лицето й отново стана сериозно. — Колко жалко, че нашето време всъщност не съвпада. Както и да е, когато ти омръзне да скиташ по хотели, спомни си, че има Констънс на света. Тя протегна ръка и го погали по челото. Нейното докосване му беше приятно, но не възбуди желание. Болното тяло се отдаваше без остатък на болестта си. Болестта е висша проява на егоизъм.

— През последните дни се занимавам с отвратителни неща — каза тя, отдръпвайки ръката си. — Непрекъснато пресмятах кой кого обича повече. Получи се зашеметяващ резултат: аз те обичам повече, отколкото ти мен. Това е за първи път в живота ми. Разбира се, поне веднъж в живота трябва да се случи.

— Не зная… — започна той.

— Аз зная — рязко го прекъсна тя. — Аз зная.

— Аз още не съм пресмятал.

— И не е необходимо. Между другото, сетих се: срещнах твоята хубавичка млада приятелка от Кан. Доктор Гибсън ни запозна една вечер. Ние се сприятелихме и няколко пъти обядвахме заедно. Много е умна. И много упорита. Завидно упорита.

— Не я познавам чак толкова добре — каза той. Чудно е, но това е истина. Той действително не знаеше Гейл упорита ли е или не.

— Тя, разбира се, знаеше всичко за мен.

— Не от мен — каза той.

— Не. Убедена съм, че не от теб. — Констънс се усмихна. — Тя се връща в Лондон. Знаеше ли това?

— Не. Не съм я виждал.

— Горкичкият Джес! — насмешливо възкликна Констънс. — Всички трудещи се дами го изоставят. Препоръчвам ти за в бъдеще да се занимаваш с жени за развлечение.

— Не обичам жените за развлечение.

— Аз също. Да! — Тя зарови в чантичката и извади лист хартия. Той позна почерка на Гейл. — Обещах да ти предам телефонния й номер, ако те видя по-рано от нея. Тя е във Филаделфия при баща си. Да спести пари. Казва, че напълно се е разорила.

Той взе листа хартия. На него имаше адрес и телефонен номер. И нищо повече. Остави листчето на масичката.

Констънс стана.

— Болногледачката каза да не те уморявам.

— Ще се видим ли пак?

— Не в Ню Йорк — отговори тя, слагайки ръкавиците си. — Ръкавиците се задържат чисти само един час в този град. — Тя раздразнено махна една сажда от ръкавицата си. — Не мога да кажа, че това пътуване до Ню Йорк ми достави голямо удоволствие. Една прощална целувка. — Тя се наведе, целуна го по устните и прошепна: — Няма да умреш, мили, нали?

— Няма — обеща той. — Не мисля.

— Не бих понесла смъртта ти. — Тя се изправи и се усмихна. — Ще ти изпратя картичка с изглед от Златните врата 50 50 Известен мост, свързващ Сан Франциско с Оклънд. — Б.ред. — каза тя и излезе.

Най-добрата жена, която някога е познавал. И тя си отиде.

Той позвъни на филаделфийския номер едва на другата сутрин. Мъжът, който отговори и каза, че е бащата на госпожица МакКинън, попита кой звъни. Когато Крейг каза името си, господин МакКинън заговори с леден тон. Той, изглежда, се радваше на възможността да предаде на Крейг, че госпожица МакКинън е заминала за Лондон предния ден.

Справедливо е, помисли си Крейг. Ако сега Йън Уодли му позвънеше, едва ли щеше да бъде по-любезен с него.