Ъруин Шоу - Вечер във Византия

— Толкова ли съм лежал тук? — удиви се Крейг.

Мърфи го погледна странно.

— Да.

— Дълго.

— Да. А лекарите не искат да кажат кога ще излезеш оттук.

— Те не знаят.

— Гибсън казва, че ти няма да си в състояние да работиш най-малко половин година. Даже ако те пуснат още утре.

— Зная — каза Крейг. — Той и на мен ми каза същото.

— Томас не може да чака — продължи Мърфи. — След един месец той трябва да започне да снима — иначе няма да го завърши тази година. Заради времето.

— Заради времето. — Крейг кимна.

— Те с Уодли работят по осемнадесет часа на денонощие. Томас казва, че Уодли наистина умее да работи. Казва, че просто ще ахнеш, когато видиш окончателния вариант.

— Убеден съм в това.

— Искаш ли да ти кажа кои актьори са подбрали?

— Не, Мърф.

Мърф отново го погледна с учудване.

— За парите не се безпокой — продължаваше той. — По голямата част ще получиш веднага, а след това — пет процента от приходите.

— Добре — каза Крейг.

— Томас се оказа истински джентълмен.

— Разбира се. — Крейг затвори очи. Мърфи сякаш беше далече-далече, в далечния край на дългата зала, и това го безпокоеше.

— Ти си уморен — забеляза Мърфи. — Няма повече да ти дотягам. Позвъни ми, ако е необходимо нещо.

— Обезателно ще позвъня. — Крейг продължаваше да лежи със затворени очи.

— Соня те целува.

— Благодаря, Мърф.

— Не се тревожи, момче. — Мърфи излезе тихо. На вратата се появи госпожица Балисано.

— Включете, моля ви, телевизора — помоли я той.

Когато чу шума на тълпата, Крейг отвори очи. В Сент Луис грееше слънце.

В деня, в който температурата му беше нормална за първи път, доктор Гибсън позволи на жена му да дойде. Доколкото бе известно на Крейг, не бяха казали на доктор Гибсън, че са в развод, така че беше напълно естествено да я пусне да го види. Доктор Гибсън не го предупреди, че идва жена му. Той очевидно предполагаше, че ще поднесе на болния целебен сюрприз.

Когато влезе в стаята, Пинелъпи се усмихваше нервно. Косите й по момичешки се спускаха до раменете. Беше със синя рокля. Някога й бе казал, че най-много я харесва в синьо. Много отдавна.

— Здравей, Джес. — Тя говореше тихо, гласът й трепереше, лицето й беше изкривено. За последен път се бяха срещнали в адвокатската кантора. Беше забравил колко месеца бяха минали оттогава. Тя се наведе и го целуна по бузата. Десетхилядната целувка.

— Здрасти, Пени — поздрави той. — Е, какво става с твоите паяжини? — Това беше тяхна стара шега.

— Какво? — Пинелъпи се намръщи. — Какви паяжини?

— Няма значение — отговори Крейг. Значи е забравила.

— Как се чувствуваш?

— Отлично. Нима не виждаш? — За да не мисли за нея, той започна да си мисли за нейните адвокати. Видя как тя сви устни, след това ги отпусна, стараейки се да потисне раздразнението си.

— Доктор Гибсън казва, че симптомите са обнадеждаващи. Много обнадеждаващи.

— Аз съм много обнадежден.

— Не си се променил, нали? — за миг гневът й я надви.

— Да, аз съм верен мъж. — Той се бореше срещу нейното състрадание, което тя навярно считаше за любов. Възможно е това да е нейната любов.

— Доктор Гибсън казва, че ще трябва дълго време да почиваш, след като излезеш оттук. Някой трябва да се грижи за теб. Искаш ли да се върнеш вкъщи?

Той си представи просторната тухлена къща на тихата раззеленила се улица в Ню Йорк, малката градина, застлана с листа от дърветата сега, писалището в кабинета, книгите на лавиците. Бяха се договорили да разделят мебелите, но още не бяха направили това. Нямаше къде да остави своята част. Не можеше да мъкне писалището със себе си от хотел в хотел. Тя чакаше неговия отговор, но той мълчеше.

— Искаш ли да спреш делото по развода? Аз искам.

— Ще помисля. — Сега нямаше сили да спори с нея.

— Какво те накара да направиш тази крачка? — попита тя. — Като гръм от ясно небе. Да напишеш това ужасно писмо! В края на краищата ние се разбирахме. Ти можеше да си отиваш и да идваш, когато пожелаеш. Даже по цели месеци не знаех тук ли си или зад граница. Никога не те разпитвах за твоите… каквито и да са те. Вярно, че не беше като в сладките любовни видения на младостта, но все пак се разбирахме.

— Разбирахме се — усмихна се той. — Та ние пет години не сме спали с теб.

— А по чия вина? — Гласът й ставаше все по-рязък.

— По твоя — отговори той. Тя имаше услужлива памет. Очакваше, че ще доказва обратното, при това със съзнанието за собствената си правота и много се изненада, когато тя заяви: