Ъруин Шоу - Хляб по водите

Берлиоз. Гръмлив порой от тъжна музика. Но потомството се е отнесло несправедливо към него.

Хладна женска ръка на челото му. „Имам нужда от теб“ — беше му казал някой. Опита се да отвори очи, за да види чия ръка е на челото му, но усилието беше прекалено голямо. Както и да…

— Не разбирам — повтаряше момчето в малкия кабинет на Странд. Той бе предупредил Ромеро, че иска да го види за малко след часовете, и беше доста изненадан, когато момчето наистина дойде.

— Вече ти обясних — отвърна Странд, — че споменах за теб на… един приятел, мой нов приятел, който излезе влиятелен човек, и той ми каза, че ако искаш да продължиш образованието си, ще се опита да ти издейства стипендия…

— Да, да — обади се нетърпеливо Ромеро. — Всичко това го чух. Но защо все пак се е захванал с мен?

— Казах му, че си обещаващ — поясни Странд.

— Нищо не съм обещавал — възрази навъсено Ромеро.

— Нямах това предвид — продължи Странд. Трудно му беше след дългия ден да запази търпение пред нисичкото, раздърпано момче със сурово и подозрително лице изпод разчорлената коса. Облечен в безформени сини джинси, мръсни гуменки и избеляла футболна фланелка, която му беше доста голяма, вероятно открадната от някоя съблекалня още преди сума време, Ромеро небрежно се бе излегнал на бюрото и нагло въртеше в ръцете си незапалена цигара. Номерът на фланелката беше „17“. Момчето идваше с нея, на училище всеки ден и понякога в сънищата на Странд цифрата „17“ се появяваше на някакъв объркан, мъглив фон. — Имам предвид, че от всички мои ученици, които иначе не биха могли да продължат в колеж, става дума по свое желание, ти проявяваш най-своеобразен интелект.

— Вие се майтапите, нали, професоре? — рече Ромеро и се подсмихна. — Кой знае какво ви се ще да кажете всъщност — сигурно, че в класа си имате едно момче, което доказва, че всички пуерториканци са малко чалнати. Каква е играта?

— Няма никаква игра — отвърна рязко Странд, като съжали, че изобщо е отворил дума за момчето пред Хейзън. — И моля те, не намесвай пуерториканците. Моят приятел се интересува от образованието, той има полезни връзки и смята, че на по-необикновените ученици трябва да им бъде дадена възможност…

— Все още не мога да го разбера, професоре — упорстваше Ромеро.

— Не ме наричай професоре. Не съм професор.

— Окей, мистър Странд, искам да кажа, него какво го грее това? Някакъв човек, дето дори не го познавам.

— Нищо не го грее — отговори Странд — освен може би чувството на удовлетворение, ако се справиш добре и после успееш в някоя професия.

— И какво се иска от мен — да подпиша договор или нещо подобно, че ще му давам половината от това, което изкарам в продължение на десет години, тъй ли? — Ромеро извади овехтяла евтина запалка от джоба си, после размисли и я прибра обратно.

Странд поклати тъжно глава. Очевидно момчето не се ограничаваше да чете само историческа и научна литература. При подбора на книги за прочит то явно не пренебрегваше вестникарските колони с клюки за Холивуд, шоубизнеса и разните посредници.

— Ромеро — каза той, — чувал ли си някога за милосърдие?

— Милосърдие ли? — Момчето се изсмя злобно. — Разбира се, че съм чувал за милосърдие. Майка ми е от клиентите на „Социални грижи“.

— Това няма нищо общо със „Социални грижи“. Нямам намерение да седя тук и да споря с теб цял ден. Ако искаш да отдадеш една-две години от живота си на сериозно учение, има голяма вероятност да получиш стипендия за някой колеж. Мисля, че можеш да се справиш, ако това има изобщо някакво значение за теб. Предлагам ти да отидеш вкъщи и да го обсъдиш с майка си и баща си.

— С баща си — засмя се пак момчето и белите му зъби проблеснаха на мургавото му мръсно лице. — Този човек отдавна го няма. Не съм го виждал от деветгодишна възраст.

— Тогава с майка си.

— Тя няма да ми повярва. Ще ме пребие от бой, защото си измислям разни глупости.

— Тогава се посъветвай със самия себе си, Ромеро — отсече ядосано Странд и стана. — Ако решиш, че искаш да излезе нещо от теб, ела ми се обади. Но ако искаш да останеш нехранимайко цял живот, все едно нищо не съм ти казал. — Събра няколко писмени работи и ги пъхна в куфарчето си. — Вкъщи ме чака много работа. Трябва да вървя. Сигурен съм, че и ти имаш да вършиш куп важни неща днес следобед — добави саркастично той, — и затова няма да те задържам повече.

Ромеро го погледна и се усмихна, сякаш от това, че беше ядосал учителя си, печелеше точки в някакво тайно съревнование със своите съученици.