Йожен Сю - Скитникът евреин

За щастие Франциска имаше достойната поддръжка на сина си. Той бе много добър работник и се ползуваше от справедливото разпределение на заплатите и приходите, които даваше г-н Харди. Агрикол печелеше дневно от пет до шест франка, т.е., двойно повече от това, което печелеха работниците в другите предприятия. Той и майка му можеха да живеят добре, дори ако старата жена не работеше. Навремето тя беше толкова пестелива, че се лишаваше дори от най-необходимите неща, но откакто започна да посещава църквата всеки ден, се превърна в истинска разсипница на тема набожни прояви. Почти не минаваше ден без да не плати за една-две литургии и без да не запали свещи било за Дагоберт, с когото се бе разделила толкова отдавна, било за спасение душата на сина си, който според нея бе тръгнал по широкия път на падението. Агрикол имаше изключително добро и великодушно сърце. Толкова обичаше и почиташе майка си, а тя бе тъй трогателна с ревностното си богомолство, че той никога не се оплака, загдето по-голямата част от заплатата му (която всяка събота съвестно даваше на майка си) отива за набожни прояви. Само понякога с нежност и уважение правеше забележка на Франциска, че му е мъчно да гледа как тя понася лишения заради здравето и възрастта си, защото предпочита да увеличава дребните си разноски за църковни неща. Но какво можеше да отговори на прекрасната си майка, когато тя със сълзи на очи му казваше:

— Чедо мое, правя това за спасението на баща ти и на твоята душа…

Ако започнеше да се препира с Франциска за ползата от литургиите и за влиянието на свещите над сегашното и бъдещото спасение на стария Дагоберт, означаваше да засегне един от онези въпроси, които Агрикол от уважение към майка си и към вярата й завинаги си бе забранил да повдига. И така, той се примири с нейния отказ от добруването, в което искаше да я гледа и да й се наслаждава.

В един момент се чу тихо почукване на вратата и Франциска извика:

— Влезте.

И някой влезе.

Лицето, което се появи при жената на Дагоберт, беше едно осемнадесетгодишно ниско и ужасно грозно момиче. Въпреки че не бе съвсем гърбаво, снагата му беше доста изкривена, гърбът превит, гърдите вдлъбнати, а главата — дълбоко хлътнала между раменете. По лицето му с доста правилни черти, но издължено, мършаво, много бледо и сипаничаво, бе изписано голямо смирение и много тъга. Сините му очи говореха за буден ум и доброта. По един каприз на съдбата, най-хубавата жена щеше да се гордее с великолепната й черна коса, сплетена на дебела плитка, която висеше зад врата й. Държеше някаква вехта кошница. Беше облечена много бедно, но грижовността и чистотата се бореха до колкото могат със страшната сиромашия. Макар че беше студено, тя носеше къса рокличка от щампована басма, която от честото пране напълно бе изгубила багрите си и по нея се мяркаха само някакви белезникави петна. От страдалческото изражение на това нещастно същество личеше, че е свикнало с всички неволи, мъки и подигравки. Презрението го преследваше още от злочестото му раждане, а уличните присмехулници го нарекоха La Mayeux (Гърбавото). Впрочем този прякор, който непрекъснато й напомняше за нейния недостатък, беше толкова естествен, че Франциска и Агрикол макар от сърце да я съжаляваха и обичаха, по навик също й казваха така.

Гърбавото — така ще я наричаме и ние занапред — бе родена в къщата, където жената на Дагоберт живееше от двадесет и няколко родини. Можеше да се каже, че това момиче бе отгледано заедно с Агрикол и Гавриил. Има сиромаси, орисани да бъдат нещастни. Майката на Гърбавото — Перина Соливо, беше вдовица на един дребен разорил се търговец. Тя имаше още една много красива дъщеря, на която посвещаваше цялата си необуздана нежност, а към онеправданото от природата момиче изпитваше само презрение и жестокост. Клетницата идваше да се оплаква на Франциска, която я утешаваше и насърчаваше, разговаряше с нея по цяла вечер, учеше я да чете и да шие.

Агрикол и Гавриил не подражаваха на другите деца, които непрестанно се присмиваха, закачаха и дори често биеха малкото, гърбаво момиче. Поучени от примера на милостивата си майка, те я обичаха, закриляха и защитаваха.

Тя беше на петнадесет години, а сестра й на седемнадесет, когато майка им умря и ги остави в страшна мизерия. Цефиза беше умна, пъргава, способна, но за разлика от сестра си бе от онези живи, шумни и весели натури, в които животът кипи и които имат нужда от въздух, от движения и от удоволствия. Беше добро момиче, но безразсъдно разглезено от майка си. Цефиза послуша мъдрите съвети на Франциска, примири се с положението си, прибра се, научи се да пише и работи като сестра си цяла година. Но тя не успя дълго да противостои на жестоките лишения, които я караха да търпи студ, а най-вече глад. Младата, хубава огнена Цефиза бе заобиколена от доста примамки и богати дарове. Богати според нейните разбирания, защото те биха й стигнали колкото да яде, когато е гладна, да не мръзне, да бъде чисто облечена и да не работи по петнадесет часа на ден в една тъмна, смрадлива дупка. Накрая Цефиза се вслуша в „желанието“ на един адвокатски писар, който след известно време я изостави. Тогава тя се запозна с един търговски писар, когото напусна по примера на първия си приятел и се захвана с някакъв агент на търговска къща, след което напусна и него заради други любовници. С една дума, след множество напускания и изневери за една-две години Цефиза се превърна в идол на маса ученици и писари и придоби такава слава в увеселенията из предградията с решителния си характер, с наистина оригиналния си ум и с неуморната си енергичност за всякакви удоволствия, а най-вече с необуздания си, шумен нрав, че единодушно я нарекоха Вакханалната царица, а тя по всички линии се показа достойна за това разюздано царство.