Йожен Сю - Скитникът евреин

— О, какво щастие — възкликна Дагоберт, — какво щастие! — от вълнение старият войник не можа да продължи, гласът му се задави и той се отпусна на един стол.

Едва тогава Роз и Бланш се сетиха за писмото на баща си, в което се разказваше за намереното дете на име Гавриил, прибрано от жената на Дагоберт, и изпаднаха във възторг:

— Нашият Гавриил е и твой! — развика се Роз.

— Да, мили дечица, той е и ваш, и мой. Всеки от нас си има свой дял — сетне войникът се обърна към Гавриил и добави с умиление: — Подай ми ръката си, безстрашно мое чедо. Зная, че е неприлично да ти говоря на ти, но го правя, защото моят Агрикол е твой брат.

— Господине, каква чест!

— Не, ти няма защо да ми благодариш след всичко, което стори за нас.

— Майки ми знае ли, че ще пристигнете? — попита Гавриил, за да прекъсне похвалите на войника.

— Преди пет месеца й писах, че тръгвам насам. Има си причина за това. Друг път ще ти разкажа всичко… Тя още ли живее на улица „Brise-Miche“? Там е роден моят Агрикол.

— Там си живее.

— Тогава сигурно е получила писмото ми. Исках да й пиша от затвора в Лайпциг, но нямаше как.

— От затвора ли излизате?

— Да, идвам от Германия през Елба и през Хамбург. И досега щях да бъда в Лайпциг, ако не беше едно приключение, което ще ме накара да повярвам в дявола, само че в добрия дявол…

— Какво искате да кажете?

— Трудно ми е да ви обясня, защото нямам отговор за самия себе си. Тези момиченца — той посочи усмихнато Роз и Бланш — се мислят за по-учени от мен и все ми повтарят: „Ангелът ни дойде на помощ, Дагоберт. Видя ли, Ангелът беше, а ти казваш, че само Сърдитко може да ни защити…“

— Гавриил, чакам ви — каза един кротък глас, от който мисионерът се разтрепера.

Свещеникът, Дагоберт и сирачетата веднага извърнаха глави. Сърдитко глухо изръмжа. Беше г-н Родин. Той стоеше прав на прага на една врата, която водеше към някакъв коридор. Чертите му бяха спокойни и безстрастни. Той метна бърз, проницателен поглед към войника и двете сестри.

— Кой е този човек? — попита Дагоберт, настроен зле от самото начало към г-н Родин, чиято физиономия съвсем справедливо намираше за твърде отвратителна. — За какъв дявол те вика?

— Тръгвам с него — каза Гавриил натъжен и притеснен. Сетне се обърна към Родин: — Извинете моля, идвам веднага.

— Как?! Ти си отиваш, тъкмо когато се намерихме — каза изненадан Дагоберт. — Недей, за Бога! Няма да тръгнеш. За толкова неща искам да те попитам. Заедно ще вървим… За мен ще бъде истински празник.

— Невъзможно е. Той е мой настоятел. Трябва да го слушам.

— Твой настоятел ли? Че той е облечен в мирски дрехи.

— Не е длъжен да носи калугерски…

— Хайде-хайде, това да не е униформа, не си длъжен да се подчиняваш. Отпрати го.

— Ако беше възможно, вярвайте ми, изобщо нямаше да се двоумя.

— Значи ненапразно този човек ми е толкова антипатичен — каза Дагоберт през зъби, а после добави нетърпеливо: — Искаш ли аз да му кажа, че ще ни направи голяма услуга, ако си тръгне сам?

— Моля ви, недейте — каза Гавриил, — няма смисъл. Зная задължението си. Волята на настоятеля ми е моя воля. Когато пристигнете в Париж, ще дойда да ви видя — и вас, и мама, и добрия си брат Агрикол.

— Добре, тъй да бъде. Бил съм войник и зная какво е подчинението — каза Дагоберт много натъжен. — И тъй, вдругиден рано сутринта ще се видим на улица „Brise-Miche“, детето ми. Защото, както казват, до утре вечер ще стигнем в Париж. И ние ще тръгнем веднага. По всичко личи, че и при вас дисциплината е сурова, нали?

— Да, сурова е и много взискателна — отвърна настръхналият Гавриил и сподави една въздишка.

— Добре, целуни ме и до скоро… Двадесет и четири часа бързо минават.

— Сбогом, сбогом… — каза нежно мисионерът, след като старият войник сърдечно го прегърна.

— Сбогом, Гавриил — добавиха сирачетата с насълзени очи и въздъхнаха.

— Сбогом, мои сестрици — отвърна им той и излезе с Родин, който не пропусна нито една дума и нито един жест от тази сцена.

След два часа Дагоберт и двете сирачета напуснаха замъка и поеха към Париж, без да знаят, че Джалма остана в Кардовил, защото бе тежко ранен и не можеше да се движи.

Метисът Фарингея седеше край младия принц и твърдеше, че не иска да остави сам съотечественика си.

Сега ще отведем нашия читател на улица „Brise-Miche“ при жената на Дагоберт.

Ето какви сцени се разиграваха в Париж, в Кардовилския дворец, на другия ден след корабокрушението и спасяването на удавниците.