Йожен Сю - Скитникът евреин

— Толкова по-добре… — прошепна Бланш и й направи някакъв жест, — така ще го разгледаме по-спокойно…

— Докато го водехме насам от брега не смеехме.

— Виж колко е смирено лицето му!

— Струва ми се, че това е човекът, който ни се явява насън.

— Който ни казваше, че ще ни закриля.

— И този път удържа на думата си.

— Но сега поне можем да го видим.

— Да, сега не е както в затвора в Лайпциг през онази тъмна нощ.

— Той пак ни спаси.

— Да не би той… Тази сутрин… С нас беше свършено.

— Но на сън лицето му се явява огряно от светлина.

— Да, почти ослепявахме от блясъка му.

— Пък и не беше тъжен.

— Защото тогава идваше от небето, а сега е на земята…

— А имаше ли такъв ален белег на челото си?

— Не, не… Щяхме да го забележим.

— И на ръцете си има белези от рани…

— Но щом е ранен, не може да бъде ангел, нали?

— Защо да не може, ако е попречил на злото или е помагал на някой застрашен от смърт като нас?

— Така е. Вероятно винаги се намира в опасност, когато отива на помощ при онези, които закриля.

— Жалко, че не си отваря очите.

— Погледът му е толкова добър и нежен!

— Защо ли по пътя не ни каза нещо за мама?

— Сигурно не е искал, защото не бяхме сами.

— Но сега сме сами…

— Нека го помолим да ни каже нещо за нея.

И сирачетата се спогледаха с очарователна сърдечност, прелестните им личица поруменяха, а моминските им гърди се разтуптяха под черните роклички.

— Права си… Да го помолим.

— Боже мой, сестрице, как бият сърцата ни — каза Бланш с пълната и съвсем справедлива увереност, че Роз изпитва всичко, което чувствува и тя, — сякаш ще ни се случи нещо хубаво.

Двете сестри се приближиха плътно до креслото, сключиха ръце и коленичиха отдясно и отляво на младия свещеник. Картината беше възхитителна. Те повдигнаха ангелските си личица към Гавриил и с много тих, крехък като възрастта си глас казаха:

— Гаврииле, говори ни за мама…

Мисионерът се размърда, поотвори очи и в просъницата гледката на двете момиченца с обърнати към него нежни лица, които шепнеха, му се видя приказна.

— Кой ме вика? — каза той, след като се събуди напълно и изправи глава.

— Ние.

— Ние, Бланш и Роз.

Сега беше негов ред да се изчерви, защото разпозна децата, които беше спасил от удавяне.

— Станете, сестри мои — каза той, — само пред Бога се коленичи.

Сирачетата го послушаха, веднага се хванаха за ръце и се изправиха от двете му страни.

— Вие знаете името ми? — рече той изумен.

— Да. Не сме го забравили.

— Кой ви го каза?

— Вие…

— Аз?!

— Когато дойдохте при нас от името на майка ни…

— Да ни кажете, че тя ви изпраща и че винаги ще ни закриляте.

— Аз ли, мои сестрици? — попита мисионерът в недоумение. — Лъжете се. Днес ви виждам за пръв път.

— А в сънищата?

— Да, спомнете си — в сънищата…

— В Германия… Преди три месеца за пръв път… Разгледайте ни по-добре…

Гавриил не можа да сдържи усмивката си пред чистосърдечието на Роз и Бланш, които искаха да му припомнят собствения си сън. Сетне още по-учуден продължи:

— Във вашите сънища?

— Разбира се. Когато ни давахте толкова умни съвети.

— Когато по-късно ни сполетя едно нещастие в затвора, ние си спомнихме вашите думи и те ни утешиха и насърчиха.

— Нали вие ни изведохте от затвора в Лайпциг през онази тъмна нощ. Не можахме да видим лицето ви.

— Аз?!

— Че кой друг, освен вас, ще дойде да помогне на нас и на стария ни приятел!

— Ние му казахме, че вие го обичате, защото той ни обича, но приятелят ни не искаше да повярва в ангелите.

— Пък и тази сутрин по време на бурята почти не се бояхме…

— Чакахме ви.

— Да, тази сутрин Бог беше милостив към мен и ме изпрати да ви помогна. Идвах от Америка, но никога не съм ходил в Лайпциг. Така че не аз съм ви извел от затвора. Кажете ми, мои сестрици — попита ги той кротко усмихнат, — за кого ме вземате?

— За един добър ангел, когото вече сме виждали насън и когото мама ни е изпратила от небето да ни закриля.

— Мили мои сестрици, аз съм само един беден свещеник и нищо повече… Няма съмнение, че случайно приличам на ангела, когото сте видели насън и когото само насън можете да видите, защото иначе ангелите са невидими.

— Ангелите са невидими! — възкликнаха сирачетата и се спогледаха натъжени.

— Не съжалявайте, мили сестрици — каза Гавриил и сърдечно хвана ръцете на двете момичета, — сънищата, както и всичко друго, идват от Бога. И тъй като в този сън е премесен споменът за майка ви, двойно трябва да му благодарите.