Йожен Сю - Скитникът евреин

— Уви, толкова малки, а вече сирачета! — поде г-жа Дюпон, бършейки сълзите си.

— Пренесохме ги на едно място, където пясъкът е сравнително сух. Докато се оправяхме с тях, видяхме, че зад една скала се подава глава на човек. Той се опитваше да се изкачи с една ръка. Нашите хора му се притекоха на помощ тъкмо навреме, защото беше останал без сили и падна изтощен в ръцете им. Той е героят. Не стига, че бе спасил двете момичета с чудесата си от храброст, но се върнал към брега, блъскан от вълните, да спасява трети човек… Ала силите му се изчерпали. Ако не бяхме ние, стихията щеше да го повлече.

— Наистина, това е голямо геройство.

Свел глава, г-н Родин се правеше, че не слуша разговора. Но колкото повече мислеше, толкова повече растеше тревогата му. Спасените момичета бяха на петнадесет години, облечени в черно, толкова си приличаха, че не можеха да се различат една от друга, едното носеше на шията си бронзов медальон. Той вече не се съмняваше, че това бяха дъщерите на генерал Симон. Как ли са попаднали двете сестри сред корабокрушенците? Как ли са излезли от затвора в Лайпциг? Защо не са му съобщили за това? Дали не са избягали? А може би са пуснати? Как така не са го известили? Тези второстепенни мисли, връхлитащи г-н Родин, чезнеха пред факта: дъщерите на генерал Симон са тук. Постигнатото с толкова усилия от него беше разрушено.

— Като ти разказвам за спасителя на двете момичета — рече управителят на жена си, без да забележи, че г-н Родин се е вглъбил, — да не си помислиш, че той е някой Херкулес. Лъжеш се. Толкова е млад, че прилича на дете с хубавото си кротко лице и дългата си руса коса… Оставих му връхната си дреха, защото беше само по риза, с къси черни панталони и черни ленени чорапи… Това ми се видя странно.

— Наистина, моряците не се обличат така.

— И въпреки, че корабът, с който пътуваше, беше английски, мисля, че той е французин, защото говори френски като мен и теб. Очите ми се насълзиха, когато момичетата се свестиха. Щом го видяха, паднаха на колене пред него, гледаха го с благоговение и му благодаряха, сякаш благодарят Богу. След това се поогледаха наоколо, търсейки някого, размениха си една-две думи, прегърнаха се и се разплакаха.

— Боже мой, какво нещастие! Колко ли жертви има?

— Преди да си тръгнем, морето вече бе изхвърлило седем трупа, части от човешки тела и дъски. Съобщих на митничарите, те цял ден ще стоят там. Ако се появят и други оцелели корабокрушенци, ще ги изпратят тук. Тихо, като че ли се чуват гласове… Да, това са спасените.

Управителят и жена му се втурнаха към вратата на салона, водеща към дълъг коридор. През това време г-н Родин нервно гризеше плоските си нокти и чакаше тревожно и ядосано да дойдат спасените. След малко пред очите му се разкри трогателна картина.

В другия край на почти тъмния, осветен само от няколко сводести прозорци коридор се зададоха трима души, водени от един селянин. Това бяха двете момичета и безстрашният момък, който им спаси живота. Роз вървеше от дясната, а Бланш от лявата страна на спасителя си, който едва крачеше, леко подпрян на раменете им. Макар да бе навършил двадесет и пет години, лицето му младееше. Дългата му, пепеляворуса коса, разделена на път, беше лъскава и влажна и падаше върху яката на широкото черно наметало, с което бе загърнат. Трудно бе да се опише почтената красота на това бледо, красиво лице, чисто като най-съвършените произведения на Рафаеловата четка. Само този художник би могъл да предаде тъжната хубост на обаятелното му лице, прелестта на небесния му поглед, ясен и син като погледа на ангел.

Имаше и нещо, което помрачаваше гледката… Над русите му вежди от много месеци се бе врязала една тънка резка, разсичаща хубавото му чело с червен белег. Ръцете и краката му имаха следи от разпъване и той вървеше толкова трудно, защото изподраните от скалите рани се бяха отворили, докато спасяваше потъналите.

Този млад момък беше Гавриил — свещеникът-мисионер в чужбина, осиновеният син на жената на Дагоберт. Освен свещеник, той бе и мъченик, защото и в наше време има мъченици, както по времето на Цезарите, които хвърляха първите християни на лъвовете и тигрите от амфитеатрите. И в наши дни децата на обикновените хора, които носят в себе си геройската и безкористна преданост, вдъхновени от достопочтеното призвание, смело и искрено отиват по всички краища на света да проповядват своята вяра и да посрещат мъките и смъртта с чистосърдечна готовност. Колко жертви са дали те на идолопоклонниците сред пустините на двата свята, без някой да ги види или да узнае за тях, за тези безименни войници на кръста, които имат само вяра и безстрашие, а когато се върнат, облагите и висшите духовни санове остават недостъпни за тях. Багреницата и митрата никога не покриват нараненото им чело и обезобразените им крайници. Те умират забравени, както обикновените воини 8.