Йожен Сю - Скитникът евреин

— Смел… до неблагоразумие — каза сякаш на себе си Родин, — това не ми харесва.

— Поръчах да донесат топли дрехи и силни напитки. Боже мой, стига да има полза от всичко това!

— Винаги трябва да се надяваме, госпожо. Много ми е мъчно, че годините и слабостта ми не ми позволиха да тръгна с вашия благороден мъж. Съжалявам също, че не мога да изчакам връщането му и да го поздравя, ако е успял, защото за нещастие трябва да се върна веднага. Минутите ми са преброени. Ще ви бъда много благодарен, ако наредите да запретнат колата ми.

— Добре, господине.

— Момент, скъпа, драга моя госпожо Дюпон… Вие сте твърде умна и разумна жена. Пред мъжа ви посочих пътя, по който може да задържи мястото си на управител на тази земя.

— Наистина ли? Колко съм ви благодарна! Ако не е тази служба, не знам какво би станало с нас, каквито сме остарели!

— Това обещание почива на две условия… Нищо работа… Той всичко ще ви разкаже…

— Ах, господине, вие сте нашият спасител.

— Много сте мила, госпожо… Но при две нищожни условия.

— И сто да са, господине, пак ще ги приемем. Нали разбирате, както нямаме средства… и ако не беше тази служба, какво щяхме да правим?

— В такъв случай разчитам на вас. Ще е от полза за мъжа ви. Гледайте да го убедите.

— Госпожо, госпожо… Господарят си иде… — викна една слугиня, втурнала се в стаята.

— Много ли хора има с него?

— Не, госпожо, сам е…

— Сам… Как така сам?

След малко г-н Дюпон влезе в салона. От дрехите му се стичаше вода. Беше завързал шапката за главата си с вратовръзката, за да не я отнесе вятърът. Ботушите му бяха пълни с бяла глина.

— Най-сетне, идваш си! Толкова се тревожех! — извика жена му и нежно го прегърна.

— Досега… се спасиха трима.

— Слава Богу, скъпи ми господин Дюпон — каза Родин, — усилията ви не са отишли напразно.

— Трима ли… Само трима… Боже мой! — рече Катерина.

— Трима бяха онези, които видях близо до Гоеландското заливче. Надявам се, че и на други що-годе достъпни места ще има още спасени.

— Прав си. За щастие по крайбрежието ни има и добри места.

— А къде са тези клетници, скъпи господине — попита Родин, който не тръгваше от любопитство.

— Изкачват се по скалистия бряг. Нашите хора им помагат. Не могат да вървят бързо, затова ги изпреварих да успокоя жена си и да се разпоредя. Първо, веднага трябва да се приготвят женски дрехи…

— Жени ли има между спасените?

— Има две момичета, петнадесет-шестнадесет годишни, почти деца. Доста са хубавки…

— Горките дечица! — каза Родин със съкрушено сърце.

— С тях е и онзи, който им спаси живота. За него може да се каже, че е герой!

— Герой ли?

— После ще ми разказваш. Сега облечи тази суха роба, че целия си вир-вода. На̀, пийни от греяното вино.

— Няма да откажа, защото премръзнах… Онзи, който спаси момичетата е герой. Смелостта му надмина всякакво въображение. С нашите хора тръгнахме оттук, слязохме по малката стръмна пътечка и се озовахме при Гоеландското заливче, което е заслонено донякъде от пет-шест грамадни скали, издадени в морето, от вълните. И какво намираме в дъното на заливчето? Двете момичета изпаднали в несвяст, с потопени във водата крака, но подпрени на една скала, сякаш някой ги е настанил там, след като ги е извадил от морето.

— Горките дечица, сърцето ти да се скъса — рече Родин и веднага по навик вдигна малкото си пръстче към дясното око да избърше една въображаема сълза.

— Най-голямо впечатление ми направи приликата им — продължи управителят. — Човек трябва дълго да ги гледа, за да ги различи една от друга.

— Сигурно са близначки — каза г-жа Дюпон.

— Едното от клетите създания стискаше в сключените си ръце бронзов медальон, окачен на шията му на бронзова верижка.

Г-н Родин обикновено стоеше много прегърбен. Но щом чу тези думи се изопна като струна и лека червенина се разля по безкръвните му бузи. За всеки друг човек тези реакции биха били дори незначителни, но при г-н Родин, който дълги години потискаше и скриваше всичките си вълнения, те изразяваха истинско смайване. Той се приближи до управителя и му каза с поизменен глас, но съвсем хладнокръвен тон:

— Това най-вероятно е някакъв религиозен символ… Не видяхте ли какво беше написано на медальона?

— Не, господине… Не ми дойде на ум.

— Казвате, че тези момичета много си приличат, така ли?

— Да, господине… Човек не може да ги различи. Сигурно са сираци, защото бяха облечени в черно.

— Аха! Облечени в черно — рече Родин и отново се развълнува.