Йожен Сю - Скитникът евреин

— Не може ли да се окаже помощ на тези кораби? — попита г-н Родин.

— Помощ ли… Ако налетят на подземните скали, няма човешка сила, която да ги отърве. От равноденствието насам тук вече са потънали два кораба.

— С хората и стоката! Ужасно нещо — каза г-н Родин.

— За съжаление, в такава буря за пътниците няма почти никаква надежда — рече управителят на жена си, — но въпреки това ще отида на скалите с всички наши слуги и ще се опитаме да спасим някои от клетниците. Нареди да запалят камините в няколко стаи, приготви бельо, горни дрехи и силен чай… Не мисля, че ще успеем да помогнем на някого, но трябва да опитаме. Ще дойдете ли с мен, господин Родин?

— Бих изпълнил дълга си, ако можех да ви помогна с нещо, но възрастта и слабостта ми ме правят излишен на такова място — каза г-н Родин, който изобщо не искаше да се излага на опасности. — Жена ви ще има добрината да ми покаже зелената стая, за да взема необходимите неща и веднага тръгвам за Париж, защото много бързам.

— Добре, господине, Катерина ще ви заведе. — Сетне управителят се обърна към слугинята: — А ти кажи да ударят голямата камбана и нека всички мъже дойдат при мен в подножието на скалите с въжета и лостове.

— Мъжо, пази се!

— Целуни ме. Целувката ти ще ми донесе щастие — рече управителят и излезе тичешком, като викаше: — Бързо… Бързо, че вече може да не е останала и треска от корабите!

— Драга ми госпожо, ще имате ли добрината да ме заведете в зелената стая? — попита Родин съвсем безстрастно.

— Последвайте ме, господине — отвърна Катерина, бършейки сълзите си, защото много се боеше за мъжа си, чието безстрашие познаваше.

Морето беснееше… Огромни тъмнозелени вълни се издигаха и снишаваха, очертавайки се върху червената ивица на хоризонта. Над нея виснеха натегнали, гъсти, черни като смола облаци. Някаква сивочервеникава маса, тласкана от силния вятър, се движеше по навъсеното небе. Бледото зимно слънце, забулено от грамадните облаци, хвърляше от време на време полегати лъчи върху бурното море и позлатяваше челата на най-високите вълни.

Един пояс от снежнобяла пяна вреше и се въртеше доста далеч от скалите, разпръснати покрай това опасно, разбунено крайбрежие. В средата на скалиста стръмнина се издигаше Кардовилската крепост и един слънчев лъч се отразяваше в прозорците й. Тухлените й стени и покривът от заострени плочи се врязваше в надвисналото небе. Голям кораб, чиито дрипи наместо платна бяха провиснали по остатъците от мачти, се носеше към брега. Ту се плъзваше над чудовищните грамади от вълни, ту потъваше в дълбочините между тях.

Светкавици продираха небето, а след тях отекваше глух тътен сред воя на бурята… Тези топовни гърмежи бяха последният зов на потъващия кораб, който неволно се носеше към брега. В същото време от изток на запад пътуваше един параход с ореол от черен кълбест дим. Той с всички сили се стараеше да не доближава брега и подводните скали оставаха от лявата му страна. Всеки миг корабът с пречупените мачти, тласкан към скалите от вълните и вятъра, трябваше да премине пред парахода.

Изведнъж една силна вълна наклони парахода на една страна. Втора огромна вълна заля кувертата. Коминът веднага рухна, главината се строши, едното колело на машината престана да работи… Следващата вълна още повече наклони парахода, причини му толкова повреди, че той повече не можеше да бъде управляван и бързо се понесе към брега по посока на тримачтовия кораб. Въпреки че беше по-отдалечен от подводните скали, вятърът и вълните го тласкаха по-бързо и дотолкова се доближи до парахода, че двата кораба всеки момент можеха да се сблъскат. Тази нова опасност окончателно ликвидира шансовете за оцеляване.

Тримачтовият кораб беше английски, казваше се „Белият орел“, идваше от Александрия, където бе натоварил пътниците, пристигащи от Индия и Ява през Червено море, сменили парахода „Руитер“, за да преминат Суецкия канал. На излизане от Гибралтарския проток „Белият орел“ бе спрян на Азорските острови и сега идваше оттам. Отиваше за Портсмут, когато го застигна северозападният вятър, развилнял се в Ламаншския проток.

Параходът се казваше „Вилхем Тел“ и идваше от Германия през Елба. Той отмина Хамбург и продължи за Хавър.

Тези два кораба, станали играчка на огромните вълни, тласкани от бурята и влачени от морската стихия, се носеха към скалите с ужасна бързина. Палубите им представляваха страховита гледка. За някои пътници смъртта беше неизбежна, защото морето се блъскаше в големите подводни скали по подножието на стръмните канари.