Йожен Сю - Скитникът евреин

Няма нищо по-зловещо и по-мрачно от вида на улица „Brise-Miche“, която в единия си край излизаше на улица „Сен-Мари“ близо до малкото площадче на Манастира към църквата. От едната си страна, тази не по-широка от осем стъпки уличка беше заградена от две черни, мръсни и напукани стени. Те бяха толкова високи, че не пропускаха нито въздух, нито светлина. Само през най-дългите дни на годината там се прокрадваше по някой слънчев лъч, а когато настъпеше влажната, студена зима, ледената парлива мъгла постоянно се стелеше над тясното като кладенец пространство.

Беше около осем часът вечерта. Под бледата червеникава светлина на фенера, която едва се прецеждаше през гъстата мъгла, до ъгъла на една от тези високи стени стояха двама души и разговаряха.

— И така — каза единият, — разбрахме се… Вие ще стоите на улицата, докато ги видите, че влизат в №5.

— Разбрах.

— А когато ги видите, че влизат, за да се убедите окончателно, ще отидете у Франциска Балдуин…

— Уж за да попитам дали там не живее гърбавото момиче, сестрата на така наречената Вакханалната царица…

— Точно така… От гърбавата трябва да научите къде точно живее тази царица, защото това е много важно. Такива жени си сменят гнездата като птиците и дирята им се губи.

— Бъдете спокоен. На всяка цена ще накарам Гърбавото да ми каже къде живее сестра й.

— А аз ще ви чакам в кръчмата срещу манастира. Като дойдете, ще изпием по една чаша топло вино.

— Няма да ви откажа, защото нощта е ужасно студена.

— Страшно нещо. Тази сутрин водата замръзваше по ръсилото ми. Бях се вдървил като мумия на стола пред вратата на църквата. Ех, братко, и ръсенето със светена вода не е лесен занаят. Добре, че поне припечелвам по нещо… Хайде, на слука! Не забравяйте, №5 — малката пътечка до бояджийницата…

— Добре, добре…

И те се разделиха.

Единият тръгна към манастира, а другият — в обратната посока, към другия край на уличката, който излизаше на „Сен-Мари“. Той бързо намери къщата, която търсеше — висока и тясна като всички къщи на тази улица, с мрачна и мизерна външност.

Човекът започна да се разхожда нагоре-надолу пред вратата на къща №5.

И ако тези жилища бяха отвратителни на външен вид, то гнусната им и плачевна вътрешност просто не се поддава на описание. Особено ужасна, съсипана и мръсна беше №5. От стените капеше вода и се стичаше по тъмните, кални стълби. По площадката на втория етаж беше натрупана слама вместо изтривалка. Но тя се бе превърнала на тор и още повече подсилваше непоносимата смрад, вследствие от задуха, влагата и гнилите изпарения, защото през дупките, разбити по стълбите, едва проникваха няколко лъча бледа светлина.

В тази най-пренаселена част на Париж, в мръсните, студени и нехигиенични къщи живееха, струпани натясно, бедните работници. И къщата, за която говорим, беше такава. Долния етаж обитаваше един бояджия. Отровните изпарения от работилницата му още повече умирисваха съборетината.

В малки стаички на горните етажи живееха занаятчии, няколко работници се помещаваха в една стая, а подобна такава на четвъртия етаж заемаше Франциска Балдуин, жената на Дагоберт. Една свещ осветяваше това сиромашко жилище, към което бе преграден килер. Агрикол заемаше малкото помещение на най-горния етаж. Посивяла вехта хартия, изпокъсана от грапавините, покриваше тук-там стената, до която бе долепено леглото. Малки перденца, окачени на железни пръчки, скриваха стъклата. Митият, но немазан под още пазеше тухления си цвят. В единия край на стаята имаше лята обла печка, върху която къкреше някакъв съд. В един шкаф от светло дърво, боядисан в жълто на тъмни ивици, стоеше малка желязна къщичка — изящен плод на търпението и майсторството, белязало всички неща, направени от сина на Дагоберт — Агрикол Балдуин. Окаченото на стената гипсово разпятие, закичено с венец от върбови клонки и няколкото икони на светии показваха набожността на жената на войника. Голям объл шкаф, доста почернял от времето, едно вехто канапе, покрито със зелено кадифе (първият подарък на Агрикол за майка му), няколко плетени стола и една маса за работа, върху която имаше няколко торби от дебел, червеникав плат — това беше покъщнината в тази стая с проядена от червеи врата. В преградения с дървени вратички килер се мъдреха няколко готварски и други съдове.

Колкото тъжно и бедняшко да изглеждаше това обзавеждане, малцина и то относително заможни занаятчии не можеха да се похвалят с такова, защото леглото имаше две постели — бели чаршафи и дебела завивка, а в големия шкаф беше подредено бельо.