Йожен Сю - Скитникът евреин

Освен това жената на Дагоберт живееше сама в една стая, голяма точно толкова, колкото и стаите с многочислените семейства на честните и трудолюбиви занаятчии, които живееха и спяха на куп, смятайки се едва ли не за богати, ако можеха да предоставят отделно легло на момичетата и на момчетата си или ако завивката или някой от чаршафите не се намираше в заложната къща. Франциска Балдуин беше седнала до малката лята печка, която едва сгряваше съборетината в това студено и влажно време и приготвяше ядене за сина си Агрикол. Тя беше на около петдесет години, облечена в рокля от син индийски плат на бели цветчета и с ленена фуста. На главата си носеше бяла шапчица, завързана под брадичката. Лицето й беше бледо и мършаво, гърдите й бяха добре сложени. Изразът й излъчваше пълно покорство пред съдбата и безкрайна доброта. И наистина, трудно можеше да се намери по-добродушна и по-храбра жена. Единствено с работа и благодарение на трудолюбието си тя бе успяла да отгледа не само сина си Агрикол, но и захвърленото бедняшко дете Гавриил, което беше проява на смелост от нейна страна. На младини тя пожертвува здравето си за двадесет години, през които полагаше непосилен труд, превърнал се поради лишенията в убийствен. Но за нея това време беше плодотворно, на работниците плащаха добре и с безсъние и усилен труд понякога Франциска припечелваше до петдесет су на ден. Така успя да отгледа и сина си, и осиновеното си дете.

Ала за тези двадесет години здравето й се съсипа и силите почти я напуснаха. Но затова пък двете й деца си имаха всичко и бяха получили такова възпитание, каквото простолюдието е в състояние да даде на синовете си. Агрикол започна да учи занаят при г-н Франсоа Харди, а Гавриил се готвеше да влезе в семинарията благодарение на твърде услужливото покровителство на г-н Родин, който от 1820 година бе влязъл в тесни връзки с изповедника на Франциска Балдуин, тъй като тази жена винаги е била много набожна.

Тя беше едно от онези обикновени, добри до невъзможност натури, една от онези мъченици на небивалата преданост, които понякога достигат до геройство… Свети и чистосърдечни души, чийто инстинкт на сърцето замества знанието. Единственият й недостатък, по-точно единственото следствие от сляпата й чистосърдечност, беше непреодолимото покорство, с което се смяташе за длъжна да слуша своя изповедник, на чието влияние бе свикнала да се подчинява от дълги години. Тя смяташе това влияние за едно от най-уважаваните и най-светите неща на този свят и не съществуваше нито сила, нито повод, който бе в състояние да я откъсне от него. Тази превъзходна жена не се огъваше пред никакви трудности. Нейното незлобливо, хладнокръвно упорство беше кротко като характера й, спокойно като съвестта й, но и непоколебимо като самата нея. С една дума, Франциска Балдуин бе едно от онези чисти, невежи и доверчиви същества, които понякога, без да подозират, могат да се превърнат в страшни оръжия, ако попаднат в умели и опасни ръце.

От доста време насам разклатеното й здраве и особено отслабналите й очи й наложиха принудителна почивка. Работеше само по два-три часа на ден, а останалото време прекарваше в църквата.

След малко Франциска се надигна и започна да подрежда масата за сина си с майчинска грижовност. Извади от шкафа една кожена торбичка, в която имаше изкривена сребърна чаша и един лек сребърен прибор за хранене, дотолкова извехтял и протрит, че ръбовете на лъжицата режеха като нож. Тя избърса всичко, излъска го и подреди около чинията на сина си приборите, подарък от сватбата й с Дагоберт. За Франциска това беше най-скъпоценното нещо и заради дребната му стойност, и заради спомените, свързани с него. Затова често бе проливала горчиви сълзи, когато й се наложеше в краен случай — ако се разболееше или останеше без работа, да го оставя в заложната къща.

След това жената взе от долната лавица на шкафа една водна чаша и бутилка вино, от което липсваше една четвърт, сложи го до чинията и се върна да опита яденето.

Макар че Агрикол не бе закъснял кой знае колко, по лицето на майката се четеше тревога и скръб, а зачервените й очи подсказваха, че много е плакала. След скръбни и дълги колебания бедната жена най-сетне се убеди, че скоро отслабналите й очи не ще й позволят да работи по два-три часа на ден, както правеше досега. Отначало тя беше много добра шивачка на бельо, но колкото повече отслабваха очите й, толкова по-груби неща бе принудена да шие, а паралелно с това намаляваше и печалбата й. Накрая започна да шие торби за войската, за които бе необходим около двадесет педи шев. За всяка торба й плащаха по две су, а конците бяха от нея. Работата беше доста трудна и тя ушиваше най-много по три торби на ден, припечелвайки по този начин шест су дневно. Човек настръхва като си помисли за многото нещастни жени, на които изтощението, лишенията, възрастта и болестите са изчерпали до крайна степен силите и са отнели здравето им и те са неспособни да извършат нищо за повече от тези нищожни монети. Така припечеленото намалява заедно с увеличаването на новите им нужди, вследствие на старостта и слабостта…