Йожен Сю - Скитникът евреин

— Света Богородице, каква страшна буря — каза жената. — Настойникът на княгиня Сен-Дизие ни съобщи, че г-н Родин ще дойде тази сутрин. Ужасно време е избрал.

— Такива бури не са рядкост. Ако г-н Родин никога не е виждал разярено море, днес ще има възможност да се наслади на гледката.

— Защо ли пристига тук този г-н Родин?

— Бога ми, не зная. Настойникът на княгинята ми писа да го посрещнем с голяма почит и да му се подчиняваме като на господарите си. Той си знае защо пристига, а моята работа е да изпълнявам заповедите му, защото идва от страна на княгинята.

— Мен ако питаш, би трябвало да е от страна на госпожица Адриана, тъй като след смъртта на баща й граф-дук Кардовилски, земята е нейна.

— Да, но княгинята е нейна леля. Настойникът се грижи за работите на госпожица Адриана, така че е все едно дали идва от нейна страна или от страна на княгинята.

— Може би г-н Родин е решил да купи земята. Но онази дебела госпожа, която преди осем дни дойде от Париж специално да разгледа замъка, явно има голямо желание да го притежава.

Управителят се засмя лукаво на тези думи.

— Защо се смееш, Дюпон? — попита го жена му, която не се отличаваше с остроумие и проницателност.

— Смея се, защото си спомних как изглеждаше онова дебело едро женище. По дяволите, да имаш такова лице и да се казваш г-жа Света Гълъбица (madame de la Saiute Colombe). Боже мой, каква ти светица, каква ти гълъбица! Та тя е дебела като буре, гласът й е дрезгав, има бели мустаци като някой стар гренадир и веднъж я чух да казва на слугата си: „Хайде, симпатяго…“ И това нещо се нарича Света Гълъбица!

— Не си прав, Дюпон! Човек не избира сам името си… Освен това, госпожата не е виновна, че има брада.

— Да, но е виновна, че се казва Света Гълъбица. Да не мислиш, че това е истинското й име! Ех, бедна моя Катерино, по всичко личи, че си глупава…

— Ти пък, мой Дюпон, не можеш да не се подиграваш на хората. Жената беше много почтена… Веднага, щом пристигна, попита къде е параклисчето на замъка, за което й бяха говорили. Дори каза, че ще го поукраси… А когато й обясних, че в селото няма църква, тя се натъжи, че хората са без свещеник.

— Ех, боже мой, та нали първото нещо, което правят всички богати жени, е да покажат, че са важни и благородни.

— Госпожа Света Гълъбица няма защо да се прави на важна, тъй като тя си е такава.

— Тя ли?

— Разбира се. Достатъчно беше да видиш как е облечена: с червена дреха и с хубави сини ръкавици като на владика. А под шапката си имаше руса перука. Носеше брилянтена игла, брилянтени обици, колкото палец, брилянтени пръстени на всички пръсти. Може ли една бедна жена да си наслага посред бял ден толкова брилянти.

— Добре, добре…

— И това не е всичко.

— Какво още?

— Непрекъснато ми говореше за дукове, за маркизи, за графове, за много богати господа, които й ходят на гости и са нейни приятели. А когато видя малкото павилионче в градината, което на времето прусите опожариха наполовина, а графът така и не нареди да го поправят, веднага ме попита какви са тези развалини. Отговорих й, че това е павилионът, който изгоря по време на съюзническите войни. „Ах, скъпа моя — извика тя, — съюзниците, тези добри съюзници, тези мили съюзници! На тях и на реставрацията дължа богатството си…“ Тогава си рекох, че без съмнение тя е някоя стара бежанка.

— Госпожа Света Гълъбица!… — извика Дюпон. — Ах, сиромашка жено, сиромашка жено…

— Ти пък като си бил три години в Париж, мислиш, че всичко знаеш.

— Остави тези работи, Катерино, че ще ме накараш да кажа някоя глупост. А има неща, които честните и добри жени като теб никога не бива да научават.

— Не знам какво искаш да кажеш, но недей да злословиш повече, защото в края на краищата г-жа Света Гълъбица може да купи земята и ти ще й бъдеш много благодарен, ако те задържи като управител, нали така?

— Да, така е… Остаряваме, Катерина! От двадесет години сме тук, а като повечето честни хора не заделихме нищо за старини, непосилно ще ни бъде сега да си търсим друга работа, пък може и да не намерим… Най-мъчно ми е, че госпожица Адриана продава земята си. По всичко личи, че тя иска да я продаде, а княгинята не е съгласна.

— Мили боже, не ти ли се струва странно едно съвсем младо момиче като госпожица Адриана да разполага с толкова голям имот?

— Че какво странно има? Госпожицата няма нито баща, нито майка й е господарка на имота си. Освен това е доста умна глава. Спомняш ли си онова лято преди десет години, когато господин графът я доведе тук? Ама че дяволче беше! И каква хитрост, какъв поглед! Още тогава й играеха очите…