Йожен Сю - Скитникът евреин

— Нали той умря? — рече Фарингея, повдигайки рамене. — Нали вие метнахте въжето на врата му?

— Нали изкопахме гроба му близо до гроба на полковник Кенеди. Нали го заровихме като кръвопиеца англичанин под пясъка и тръстиките — каза негърът.

— Да, изкопахме му гроба — рече индиецът настръхнал. — Но преди една година стоях пред вратите на Бомбай и чаках един наш събрат… Беше привечер. Слънцето залязваше зад храма, който е на изток от могилката. И досега всичко е пред очите ми. Бях седнал под една смокиня… Изведнъж чувам спокойни, бавни и твърди стъпки. Обръщам се и гледам: той — същият… Излизаше от града.

— Видение! — каза негърът. — Пак същото видение.

— Видение! — добави Фарингея. — Или пък си се припознал.

— Познах го по черната бръчка на челото му. Той беше. Вдървих се от ужас… Спря се и втренчи спокойните си, тъжни и помътнели очи в мен. Без да искам извиках: „Той е!“ — Аз съм, отговори ми кротко, защото всички, които ти си убил, пак се раждат като мен, — и той посочи небето. — Защо убиваш? Чуй ме… ида от Ява. Отивам на другия край на света, в една земя, покрита с вечен лед. Тук или там, сред огън или сред лед, все ще бъда аз. Душата на онези, които попадат в твоята примка на този или на онзи свят…, в тази или в друга обвивка…, душата им винаги ще си остане душа… Ти не можеш да я достигнеш. Защо убиваш? Той тъжно поклати глава, отмина и се изкачи по могилата на храма. Аз го проследих с поглед, без да мога да се помръдна. Тъкмо когато слънцето залязваше, той се спря на върха, огромният му ръст се очерта на небето и сетне изчезна. Това беше той… — добави настръхналият индиец след дълго мълчание. — Той беше!

Индиецът винаги им разказваше тази история по един и същи начин. Неговото постоянство най-сетне разклати недоверието им или по-скоро ги накара да търсят естествената причина за тази мистична на пръв поглед случка.

— Може би — каза Фарингея след като поразмисли малко, — възелът на примката около врата на пътника се е запънал и му е оставил капчица живот. През тръстиките, с които покрихме гроба му, сигурно е влязъл въздух и той се е съживил.

— Не, не — рече индиецът и поклати глава. — Този човек не е от нашия род.

— Какво искате да кажете?

— Как така?

— Слушайте — каза индиецът тържествено, — броят на жертвите, които синовете на Бохвания са взели от началото на вековете, не представлява нищо пред множеството мъртви и умиращи, които този пътник оставя след себе си в своя убийствен поход.

— Той ли? — извикаха негърът и Фарингея.

— Той! — повтори индиецът толкова убедително, че изненада приятелите си. — Чуйте нататък и треперете. Когато срещнах пътника край вратите на Бомбай, той идваше от Ява и отиваше на север, както сам ми каза. На другия ден холерата опустошаваше Бомбай, а след време се разчу, че този бич се е появил първо тук, на остров Ява.

— Така беше — каза негърът.

— Чуйте нататък — продължи индиецът. — „Отивам на север, към една земя, покрита с вечен лед“, каза ми пътникът. Холерата също тръгна на север — мина през Маскат, Испахан, Таврида, Тифлис и стигна до Сибир.

— Наистина — рече Фарингея и се замисли.

— И холерата — поде пак индиецът — изминаваше само по пет-шест мили на ден. Колкото един човек… Тя никога не избухваше на две места едновременно, но вървеше бавно, равномерно, винаги с човешка крачка.

При това странно съвпадение двамата приятели на индиеца се спогледаха смаяни. След като помълча известно време, негърът уплашено му каза:

— И вие вярвате, че този човек…

— Аз вярвам, че човекът, когото ние убихме, е бил съживен от някакво пъклено божество и натоварен да разнася по земята този ужасен бич. И навсякъде, където стъпи, да пръска смърт, без сам да може да умре… Спомнете си — добави индиецът с мрачен възторг, — ужасният пътник мина през Бомбай и холерата опустоши Бомбай. Той отиде на север и холерата опустоши севера.

След тези думи индиецът отново потъна в кошмара си, а негърът и Фарингея изпаднаха в скръбно недоумение.

Индиецът правилно беше набелязал тайнствения и все още необяснен ход на този ужасен бич, който наистина никога не изминаваше повече от пет-шест мили на ден и никога не се появяваше на две места едновременно. Ако човек проследеше начертаните по онова време карти с бавното и постъпателно движение на този неукротим бич, щеше с изненада да установи всички прищевки и съвпадения с вървежа на човек. Той минаваше оттук, а не оттам, избираше определени области от една страна, определени градове от областите… една част от града, една улица от градската част, една къща от улицата. Той дори си харесваше места, където да почива и живее, а после пак продължаваше бавния си, тайнствен и ужасен ход.