Йожен Сю - Скитникът евреин

Някакъв внезапен лек шум привлече вниманието на г-н Жозюе. Той бързо стана и се доближи до прозореца. По кепенеца се почука три пъти.

— Вие ли сте, Махал? — тихичко попита г-н Жозюе.

— Аз съм — отвърна външният глас пак така тихо.

— Ами малаецът?

— Той успя…

— Наистина ли! — извика г-н Жозюе с искрено злорадство. — Сигурен ли сте?

— Напълно сигурен, защото той е по-сръчен и безстрашен от самия дявол.

— А Джалма?

— Откъсите от последното писмо на Симон, които му преведох, го убедиха, че ме праща генералът, когото трябва да намери в развалините на Чанди.

— А сега?…

— Джалма е сред развалините, където го чакат черният, метисът и индиецът. Там те ще се срещнат с малаеца, който татуира принца, докато спеше.

— Разгледахте ли подземния вход?

— Вчера ходих. Един от камъните на пиедестала под статуята се върти. Стълбата е широка. Това стига…

— А вашите приятели не ви ли подозират?

— Ни най-малко… Видяхме се сутринта, а тази вечер малаецът ми разказа всичко, преди да отиде на срещата в развалините на Чанди. Беше се скрил в храстите и не смееше да тръгне през деня.

— Махал, ако казвате истината и ако успеете, навярно ще ви простят и ще получите голямата награда… Мястото ви на „Руитер“ е запазено, утре ще тръгнете! По този начин ще се отървете от възмездието на Удушвачите, които биха ви преследвали дотук, за да отмъстят за смъртта на главатарите си. Провидението ви е избрало да предадете тези големи престъпници на правосъдието… Бог ще ви благослови… Вървете и ме чакайте пред вратата на г-н управителя. Аз ще ви заведа при него. Работата е толкова важна, че изобщо не бих се подвоумил да го събудя посред нощ. Побързайте… Идвам след вас.

Навън се чуха бързите крачки на Махал, който се отдалечаваше. В къщата отново се възцари дълбока тишина.

Г-н Жозюе се върна зад писалището и добави към започнатия доклад следните думи: „Каквото и да стане, сега Джалма не ще може да напусне Батавия. Бъдете спокоен, той няма да бъде в Париж на 13 февруари идущата година. Както предполагах, цяла нощ ще бъда на крак. Сега ще отскоча до управителя, а утре ще прибавя няколко думи към този дълъг доклад, който параходът «Руитер» ще отнесе в Европа.“

Г-н Жозюе затвори чекмеджето си и за огромно учудване на своите слуги, смаяни, че излиза посред нощ, бързо се отправи към къщата на управителя на острова.

Сега ще отведем читателя в развалините на Чанди.

Подир следобедната буря, чиито предвестници помогнаха така добре на Удушвача да осъществи замисъла си по отношение на Джалма, настъпи тиха и приятна нощ. Луната бавно се издигаше над една огромна грамада от развалини, които стърчаха на хълма сред гъстите гори на около три мили разстояние от Батавия. На сребристата светлина, която преливаше в сгъстената синева на хоризонта, ясно се очертаваха широки и високи тухлени зидове с нащърбени от времето стени и разкъртени, покрити с мъх входове. Няколко лунни лъча се вмъкваха пред един от проходите и осветяваха две исполински статуи, поставени до основите на голяма стълба, чиито разкъртени плочи напълно се губеха сред трева, мъх и храсти. Парчета от едната статуя, строшена на половина, покриваха земята наоколо, а другата, останала непокътната и изправена, беше страшна на вид… Тя представляваше огромен човек, с глава, висока три стъпки. Изражението му беше свирепо. От сивото му лице гледаха неподвижно две черни блестящи очи, а отворът на устата му беше широк и дълбок. Между каменните му устни имаше змийско гнездо. На лунната светлина се мяркаше и един отвратителен мравуняк. Около торса на статуята беше увит широк пояс, накичен със символични знаци, а от дясната му страна висеше дълга сабя. Исполинът имаше четири протегнати ръце и във всяка от тях държеше слонска глава, навита змия, човешки череп и някаква птица, наподобяваща щъркел. Луната огряваше тази статуя с ярка светлина от едната страна и я правеше още по-странна и ужасна.

Тук-там сред полусрутените тухлени стени се виждаха остатъци от издатини. Те също бяха от камък и представляваха фантастични изображения. Най-запазена беше фигурата на човек със слонска глава и крила на прилеп, който поглъщаше едно дете. Сред дълбоката нощна тишина и на лунната светлина нямаше нищо по-зловещо от тези развалини, заобиколени от зелени, мрачни и гъсти дървета, белязани със страховити знаци.

До една от стените на стария храм, издигнат в чест на някакво тайнствено и кръвожадно явско божество, стърчеше струпана набързо от рухналите камъни и тухли колиба. Изплетената й от тръстики врата беше отворена. От нея се разливаше червеникава светлина, която пръскаше пламналите си отблясъци върху високите треви наоколо.