Йожен Сю - Скитникът евреин

След като завърши сполучливо замисъла си, Удушвачът хвърли последен яростен поглед към заспалия индиец… После се отдалечи пълзешком от рогозката и стигна до дупката, през която се бе вмъкнал в колибата. Замаскира разреза, за да не буди никакво съмнение, и изчезна тъкмо когато се разнесоха първите далечни глухи гръмотевици 5.

Сутрешната буря отдавна бе стихнала. Слънцето клонеше към залез. Изминаха няколко часа от влизането на Удушвача в колибата на Джалма, който бе белязан с тайнствените знаци, докато спеше.

Един конник се движеше бързо по дълга пътека, обградена с гъсти дървета.

Безброй птици, сгушени в сенчестия свод от зеленина, поздравяваха с чуруликане и игри светлата вечер; зелени и червени папагали се катереха с помощта на човките си по червените акации, големи тъмносини птици, наречени майнамайну, по чиито шии и дълги опашки сякаш имаше следи от злато, гонеха светлочерните жълтурки. Теменугово пъстри гълъби гукаха приятно край райските птици, чиито лъскави пера наподобяваха блясъка на смарагда и рубина, на топаза и сапфира. Тази малко поизгърбена пътека се оглеждаше в едно малко блато, където тамариндът и индийската смокиня хвърляха тук-там зелената си сянка. В тихата, бистра вода се виждаха сребристи риби с червени, сини и златни перки, които бяха толкова неподвижни, сякаш приковани в монолитна синкава кристална маса. Бяха се издигнали на водната повърхност, по която играеха слънчевите лъчи, и се къпеха радостно в светлината и топлината. Безчет насекоми като живи елмази с огнени крилца се плъзгаха, хвърчаха и бръмчаха над прозрачната вода, в чиито дълбини се отразяваха пъстрите цветове на листата и водните цветя.

Невъзможно е да се опише картината на тази богата, преливаща от цветове, благоухания и слънце природа, на чиито фон се движеше младият бляскав конник, идващ от дъното на пътеката. Този конник беше Джалма. Той не бе забелязал неизличимите знаци, които Удушвачът изписа на лявата му ръка. Явската му кобила беше средна на ръст, пращяща от сила и енергия и черна като нощта. Вместо седло, на гърба й бе метнато червено губерче. За да укроти буйните й скокове, Джалма си служеше със стоманен юлар, чиито изплетени от червена коприна юзда и ремъци бяха леки като перце. Нито един от прекрасните конници, изваяни изкусно пред Пантенона, не стои на коня толкова грациозно и гордо, колкото този млад индиец, чието красиво лице, огряно от залязващото слънце, свети от щастие и спокойствие. Очите му блестяха от радост, ноздрите му бяха разширени, устата — полуотворени. Той вдъхваше с наслада благоуханния въздух на цветята и листата на дърветата, още влажни от поройния дъжд, който валя след бурята. Червена чалма покриваше черната коса на Джалма и още повече подчертаваше златистия цвят на лицето му. Вратът му бе гол. Облечен бе в муселинова, бяла, с широки ръкави роба, пристегната през кръста с червен пояс. Широките му къси панталони от бяло сукно оголваха гладките му крака на половина и те се очертаваха върху черните хълбоци на кобилата, която Джалма пришпорва леко с жилестите си пищяли. Нямаше стремена, а малкото му тясно ходило бе обуто в чехли от червен марокин. Неспокойната му мисъл — ту отпусната, ту въздържана, сякаш се отразяваше и на вървежа, който налагаше на кобилата си — ту смел и бърз като необузданото въображение, което се развихря, ту спокоен и умерен като разсъждението след безпочвени фантазии. И най-малкото му движение по време на този странен вървеж излъчваше гордо, независимо и донякъде властно изящество.

След смъртта на баща му, убит с оръжие в ръка (както писа от Батавия господин Жозюе Ван Даел на господин Родин), англичаните отнеха бащините му земи и първо затвориха Джалма като държавен престъпник, а после го освободиха. Тогава младият принц напусна континентална Индия и, придружен от генерал Симон, който не се откъсна от решетките на сина на своя стар приятел, цар Каджа-Синг, пристигна в Батавия, където се бе родила майка му, за да прибере скромното наследство от нейните роднини. В това наследство, което баща му толкова време бе презирал или просто забравил, имаше важни книжа и един медальон, който с нищо не се отличаваше от медальоните на Роз и Бланш. Генерал Симон се изненада и зарадва на тази находка, защото тя не само разкриваше роднинска връзка между майка му и майката на Джалма, но и явно обещаваше добро бъдеще за последния. Генералът остави Джалма в Батавия да свърши някои работи, а сам пое към близкия остров Суматра. Бяха му казали, че там може да намери кораб, който бързо и директно да го отведе в Европа, защото младият индиец на всяка цена трябваше да бъде в Париж на 13 февруари 1832 година. Ако генералът откриеше такъв кораб, трябваше веднага да се върне и да вземе Джалма. И така, очаквайки с всеки изминат ден завръщането му, Джалма тръгна към пристанището на Батавия с надеждата, че там ще види кораба от Суматра с бащата на Роз и Бланш на борда.