Йожен Сю - Скитникът евреин

В дъното на ажупата върху една рогозка лежеше дълбоко заспал младеж. Ако някой видеше прозрачното му златистожълто лице, би си помислил, че е бледа медна статуя, по която играят слънчеви лъчи. Позата му бе естествена и красива. Подгънал беше дясната си ръка под приповдигнатата и обърната в профил глава. През свободната с широки ръкави роба от бял муселин прозираха гърдите и ръцете му, достойни за Антиноус. Кожата му бе твърда и гладка като мрамор, а златистожълтият й цвят контрастираше с белотата на одеждата му. Върху широките му издадени гърди се виждаше дълбок белег от рана… Бе ранен от куршум, когато защитаваше живота на генерал Симон, бащата на Роз и Бланш. На шията му висеше медальонче, каквото носеха и двете сестри. Този индиец се казваше Джалма. Чертите на лицето му — благородни и изключително красиви; синкавочерната коса бе разделена на път на челото и гиздаво се спускаше по плещите му; тънките изписани вежди също бяха така черни, както и дългите мигли, чиято сянка падаше върху гладките му страни; от яркочервените полуотворени уста излизаше тежко дихание — сънят му бе труден и мъчителен, защото горещината ставаше все по-задушна. Навън цареше дълбока тишина. Не подухваше никакъв ветрец. Но след малко огромните папрати, плътно покрили земята, се раздвижиха почти недоловимо, сякаш нещо пролазваше и разклащаше стеблата им. От време на време полюляването секваше и всичко отново замираше неподвижно. След няколко последователни смени на шумолене и дълбока тишина сред тръстиките, малко встрани от изсъхналото дърво се подаде глава на човек.

Лицето му бе зловещо, бронзовозеленикаво, дългата му черна коса беше увита около главата, очите му святкаха с дивашки блясък, изражението му бе доста интелигентно и свирепо. Той престана да диша и застина неподвижно. Сетне запълзя, разтваряйки листака, без да издава никакъв шум. Все така предпазливо и бавно се добра до приведеното стебло на изсъхналото дърво, чийто връх почти допираше покрива на ажупата. Този човек, малаец по произход, беше от сектата на Удушвачите. Той отново се поуслуша и се подаде от храсталака почти в цял ръст — щеше да е съвършено гол, ако не носеше нещо като гащета, пристегнати през кръста с пъстър пояс. Гъста мазнина покриваше медножълтите му жилести и яки крайници. Той прилепна върху огромния ствол, така че да не бъде забелязан от колибата и, прикрит по този начин от стеблото на дървото, обградено с лиани, започна да се катери по него мълчаливо, търпеливо и предпазливо. В живата му коса, в пъргавината на движенията, в осезаемата му сила, която би била страшна в настъпление, имаше нещо потайно и вероломно, напомнящо тигър, който дебне жертвата си. И така, съвсем незабелязано, той стигна до стръмната част на дървото, което почти допираше покрива на колибата, а оттам до малкото прозорче оставаше около една стъпка разстояние. Тогава той подаде предпазливо глава и се загледа втренчено в колибата, търсейки най-удобното място, през което да се промъкне вътре.

Когато Удушвачът видя, че Джалма спи дълбоко, светналите му очи заблестяха още по-силно. Устата му се разтегли от нервна и злокобна усмивка и оголи два реда остри като на пила, почернели зъби. Джалма беше легнал почти до вратата на ажупата, която се отваряше навътре, и ако някой се опиташе да я бутне, веднага щеше да се събуди.

Все така прикрит от дървото, Удушвачът се наведе още повече с намерение да разгледа по-внимателно вътрешността на колибата и, за да се подпре, опря безшумно ръка върху решетката на отвора, който служеше за прозорец. Това движение разклати голямото кактусово цвете, в чието дъно се бе свило малкото змийче, то светкавично се стрелна и се уви около ръката на Удушвача.

От болка или от изненада той тихо извика, но когато, все още вкопчен в стеблото на дървото, се отдръпваше бързо назад, забеляза, че Джалма се размърда… И наистина, без да променя безгрижната си поза, младият индиец поотвори очи, обърна глава към малкото прозорче и една дълбока въздишка повдигна гърдите му, защото горещината под прихлупения гъст свод от влажна зеленина беше непоносима.

Джалма тъкмо помръдна, когато зад дървото се чу къс остър писък като на райска птица, която се кани да хвръкне, и който наподобяваше писъка на фазан… Скоро той се повтори, но по-слабо, сякаш лъвската птица се бе отдалечила. Джалма реши, че е разпознал шума, разбудил го за малко, изпъна бавно ръката, с която подпираше главата си, и пак заспа, без да променя позата си.