Йожен Сю - Скитникът евреин

Но, уви, една невидима ръка я тласва, бурята е запилява и…

— Върви!…

— Нека поне свърша работата си!

— Върви!…

— Само един час! Един час да си почина!

— Върви!…

— Оставям близките си на ръба на пропастта!…

— Върви!… Върви!…

Когато човекът се изкачваше по могилата, потънал в мисли, лекият вечерен ветрец се усили, превърна се в буен вятър, светкавици разцепиха облаците, а глухите, дълги тътнежи показваха, че приближава буря. Изведнъж прокълнатият, неспособен вече нито да плаче, нито да се смее, започна да трепери. Той никога не изпитваше естествена болка, но сложи ръката на гърдите си и почувствува как нещо ги пристяга.

— Ох! — извика той. — Усещам, че в този час много мои близки, потомците на скъпата ми сестра, страдат и се намират в голяма опасност. Единият е в Индия, другият в Америка, а третият е тук — в Германия. Отново започва борбата, отново зли страсти са се разпалили… О, ти, която ме чуваш, прокълната като мен скитнице Йеродиада, помогни ми да ги закрилям… Дано молитвата ми те достигне сред американските пустини, където си сега… Дано успеем!

Тогава се случи нещо невероятно.

Вече беше нощ. Човекът понечи бързо да се върне, откъдето бе дошъл, но някаква невидима сила не му позволи и го тласна в противоположната посока.

В това време бурята се развихри с цялото си мрачно величие. Вихрушка, изкореняваща дърветата и разклащаща скалите, премина над могилата с бързината на светкавица. Сред бученето на вятъра и блясъка на мълниите се показа човек с мрачно чело, който прескачаше скалите и дърветата, пометени от силната буря. Сега вървежът му не беше бавен, твърд и спокоен, а измъчен, като вървежа на човек, повлечен против волята му от неизвестна сила… Или като на човек, когото ужасната буря запилява някъде далеч.

Напразно издигаше молещи ръце към небето. Скоро той се изгуби сред нощния мрак и фучащите ветрове.

Когато господин Родин разпращаше кореспонденцията си по целия свят от дъното на улица Milieu des Ursins в Париж, когато дъщерите на генерал Симон, избягали от гостилницата „Белият сокол“ и задържани в Лайпциг заедно с Дагоберт, стояха под стража, се случваха успоредно и едновременно други събития, които пряко засягаха тези съвсем различни хора… Случваха се на край света, в дълбоката Азия, на остров Ява близо до град Батавия, където живееше господин Жозюе Ван Даел, кореспондент на господин Родин.

Ява! — прекрасна и зловеща страна, страна, в която най-красивите цветя крият най-отвратителните гадини; където в най-хубавите овошки пълзи най-лютата отрова; където растат величествени дървета със смъртоносна сянка; където исполинският прилеп-вампир смучи кръвта на жертвите, около които разпръсква хладен и благовонен въздух и ги приспива задълго, защото и най-лекото ветрило не се движи по-бързо от големите, дъхтящи на мускус крила на това чудовище.

Годината е 1831, изтича месец октомври. Вече е пладне — време, почти убийствено за изложения на горещото слънце, което вдига към тъмносиньото небе трептящата пелерина на маранята.

Сред синкавата сянка на гъстите, залени и лъскави като порцелан дървета се издига така наречената ажупа — нещо като палатка за почивка от тръстикови рогозки, проснати върху дебели бамбукови колове, забити дълбоко в земята. Тези странни наглед дървета тук-там се превиваха като сводове, на места стърчаха заострени като стрели, другаде се разстилаха като сенник и бяха толкова кичести, гъсти и вплетени едно в друго, че дори дъждът не можеше да проникне през тях.

Въпреки ужасната горещина по тези места, тук земята винаги бе мочурлива и засенчена от гъстите, росни и неимоверно буйни лиани, папрати и кичести тръстики, които достигаха почти до покрива на ажупата и сякаш я скриваха в гнездо от треволяк. Няма нищо по-задушно от този въздух, натегнал от влажни изпарения и наситен с най-силните и лютиви миризми, идващи от канеленото дърво, исиота, стеханотиса и гарденията, които растяха между дърветата и лианите и пръскаха изобилно парливото си благоухание. Покривът на тази колиба се губи сред широки бананови листа, в единия й край имаше четвъртит отвор, препречен със ситна решетка от преплетени клони, за да не се вмъкват вътре змии и други отровни буболечки, който явно служеше за прозорец.

Сред този гъсталак стърчеше едно огромно стебло от изсъхнало дърво, което с приведения си връх почти допираше покрива на ажупата; от всяка пукнатина на черната му, набръчкана и мъхеста кора никнеше някакво странно, почти фантастично цвете — дори крилото на пеперуда не е толкова тънко, лъскаво червено и ярко черно, колкото листата му; дори необикновените птици, които човек вижда на сън, нямат толкова странен вид, както тези крилати цветя, сякаш готови всеки миг да литнат от крехките си безлисти стебла. Дълги, гъвкави и обли кактуси като змии обвиваха изсъхналото стебло, провесили по него зелените си стави със сребристобели широки бодли. Цветята пръскаха силна ванилиева миризма. Едно малко керемидено червено змийче, тънко като перо и дълго няколко палеца, подава наполовина сплесканата си глава от огромните благуханни чаши, в които се спотайваше…