Йожен Сю - Скитникът евреин

За няколко минути в това уединено място отново се възцари дълбока тишина. Всичко беше неподвижно. С изкусното си подражание на птицата Удушвачът бе маскирал безразсъдното охкане от изненадата и болката, предизвикани от ухапването на змийчето. Той реши, че Джалма отново е заспал, подаде глава и видя, че младият индиец наистина спи като мъртъв. Тогава слезе от дървото все така предпазливо и се изгуби из тръстиките с доста подпухнала от ухапването на змията ръка.

В това време се разнесе далечна монотонна и тъжна песен. Удушвачът се изправи, заслуша се внимателно и на лицето му се изписа смайване и зловеща ярост. Песента все повече и повече се приближаваше към ажупата.

След малко се показа един индиец, който крачеше през полянката към мястото, където се криеше Удушвачът. Щом го видя, последният измъкна дългото и тънко въже, замотано около кръста му, на чийто край бе завързана оловна топка с големината на яйце. Удушвачът завърза другия край на въжето за дясната си ръка, ослуша се отново и се запромъква пълзешком между високите треви към индиеца, който вървеше полека и пееше тъжната си приятна песен. Този момък едва бе навършил двадесет години и беше роб на Джалма. Лицето му бе медножълто, шарен пояс пристягаше синята му памучна роба, на главата си имаше малка червена чалма, на ръцете си — сребърни гривни, а на ушите си — обици… Носеше някакво известие на своя господар, който си почиваше по време на голямата дневна жега в ажупата, доста отдалечена от къщата, където живееше.

Щом стигна до мястото, където пътеката се разделяше на две, робът решително пое към колибата, до която оставаха четиридесет крачки.

Една от онези огромни явски пеперуди, по чиито огромни разперени крила се виеха по две златни резки на тъмносин фон, запърха от лист на лист и най-сетне кацна в един храсталак от гардении близо до младия индиец. Той прекъсна песента си, спря се, премести внимателно крак, протегна ръка и улови пеперудата. Внезапно робът видя зловещото лице на Удушвача пред себе си, чу пукот като от прашка и усети около врата си метнатото с бързина и сила въже с троен възел, чието олово, вързано за единия му край, почти в същия миг силно го удари в тила.

Нападението беше толкова ненадейно, че слугата на Джалма не успя нито да извика, нито да изпъшка. Той се олюля… Удушвачът дръпна силно въжето… Медножълтото лице на роба стана тъмночервено, той падна на колене и размаха ръце… Удушвачът го повали окончателно и стегна толкова здраво въжето, че по кожата на роба се стече кръв… Жертвата се сгърчи още няколко пъти и всичко свърши… Докато траеше кратката, но ужасна агония, убиецът стоеше, коленичил пред жертвата си, следеше и най-малките й движения, впил пламтящите си очи, и изглеждаше прехласнат от неописуема наслада — ноздрите му се разшириха, жилите на слепоочията и на врата му се изопнаха и същата зловеща усмивка, която разтегли устните му, когато видя заспалия Джалма, оголи черните му остри зъби, потракващи от нервните тикове на челюстта. След малко той скръсти ръце на запъхтяните си гърди, сбръчка чело и започна да шепне някакви тайнствени думи, които приличаха на молитва… Сетне отново се отдаде на свирепия унес, към който го тласкаше видът на трупа…

Погледът на хиената и тигъра, приклекнали до жертвата си, която са преследвали или издебнали, е не по-свиреп и по-кръвожаден от погледа на този човек…

Като се сети, че все още не е свършил работата си докрай, той с мъка се откъсна от ужасната гледка, откачи въжето от врата на жертвата си, уви го около тялото си, повлече трупа от пътеката и го скри в гъсталака от тръстики, без да се докосне до сребърните гривни и обици. След това Удушвачът отново запълзя по корем и стигна до колибата на Джалма. Ослуша се внимателно, извади от пояса си нож с обвито в бананов лист тънко острие и направи върху рогозката разрез с големина три стъпки. Ножът му бе толкова остър и той извърши всичко това толкова бързо, че дори най-лекото движение на елмаз по стъкло би вдигнало много повече шум… През разреза Удушвачът видя, че Джалма още спи дълбоко, и се вмъкна в колибата с изумителна смелост.

Ясносиньото до този момент небе бавно започна да става сивозелено, а слънцето се скри зад червеникава и зловеща мъгла. От странната светлина всички неща придобиха чудновати силуети — гледката наподобяваше пейзаж, наблюдаван през опушено стъкло. По тези географски ширини подобни явления заедно с удвоената тропическа горещина винаги предвещаваха приближаването на буря. От време на време се долавяше и смътната миризма на сяра. Леко разклащаните от наелектризирани течения листа потръпваха по стеблата си, сетне всичко отново потъваше в тишина и мрачна неподвижност. Тежестта на нажежената атмосфера, пропита с парливи миризми, ставаше непоносима. Едри капки пот посребриха тялото на Джалма, който все още тънеше в дълбок сън. Това вече не беше почивка, а мъчително изнемогване.