Йожен Сю - Скитникът евреин

От осем дни Вълците, непрекъснато подстрекавани, горяха от нетърпение да намерят причина за сблъсък със Солидарните. Последните обаче не ходеха по кръчмите и почти никога не излизаха от фабриката в делник, поради което срещата дълго време бе невъзможна и Вълците бяха принудени да чакат кръвожадно неделята. Много от каменоделците, бидейки сами Вълци, не се готвеха за намеса срещу Солидарните. Това накара подстрекателите да съберат доста скитници, които бяха привлечени под войнолюбивото знаме на Вълците от жаждата за шум и безредици.

В такова състояние живееше селцето Вилие по времето, в което двамата, за които споменахме, седяха в кръчмата около една маса. Те бяха поискали отделна стая, за да са сами. Единият бе още млад и облечен прилично, макар дрехите му да бяха разкопчани, мръсната вратовръзка полуразвързана, ризата — оцапана с вино, косата разрешена, лицето бледно, а очите зачервени. Всичко показваше, че е прекарал нощта в пиянство. Жестовете и движенията му — неприлични и тежки, прегракналият му глас и несъсредоточеният поглед показваха, че той смесва махмурлука с новото пиянство.

Приятелят му докосна чашата си до неговата и му каза:

— Наздраве, юнако!

— Наздраве! — отвърна младежът. — Макар да ми се струва, че сте доста хитър…

— Аз! Хитър! Защо?

— Откъде ме познавате? Кой ви каза, че съм затворен в „Сент-Пелажи“?

— Нима не ви спасих от затвора?

— Защо го направихте?

— Защото имам добро сърце.

— Вие можете да ме обичате и като месаря, който води вола към кланицата. Никой не плаща без причина десет хиляди франка. Никой и на никого!

— Може би имам причина?

— Каква е тя и какво искате от мен?

— Искам да имам весел приятел, който има пари, без да работи, който прекарва всяка нощ така, все едно, че тя е последна — с хубаво вино, с хубава храна, с красиви момичета… Нима това е лошо?

Младежът помълча известно време, след което започна сърдит:

— Защо само един ден преди да ме освободят вие поставихте като условие за излизането ми от затвора да напиша на любовницата си, че повече не искам да я виждам? Защо пожелахте да дам това писмо на вас?

— Още ли мислите за нея?

— Мисля постоянно…

— Не сте прав… Сега тя е далеч от Париж… Преди да дойда да ви освободя от затвора, я видях как потегля с една карета.

— Бях готов да дам душата си и на дявола, за да изляза от затвора. Вие се досетихте и пристигнахте… Но вместо да вземете душата ми, отнехте ми Цефиза… Бедната Вакханална царица! Но ще ми кажете ли най-накрая, защо?

— Мъж, чиято любовница го води за носа като вас, не е истински мъж, защото когато е най-необходимо, той загубва своята решителност.

— В такъв случай…

— Да пием!

— Вие ме карате да пия много ракия.

— Я ме погледнете какво правя аз!

— Точно от това се боя. И без друго ми се струва, че това е дяволска работа… Изпихте цяла бутилка, без да ви трепне окото. Да не би да имате железни гърди и мраморна глава?

— Пътувал съм дълго из Русия… Там хората пият…

— Добре… Ние тук се загряваме. Съгласен съм да пием, но да бъде вино.

— Виното е за децата, а ракията за мъже като нас.

— Добре, нека бъде ракия… Преди малко…, когато говорехте за любовницата ми…, че може… За какво намеквахте?

— Наздраве!

— Почакайте! Трябва да знаете, приятелю, че не съм глупак. От думите ви нещо се досетих…

— И какво е то?

— Вие знаете, че съм бил работник, че имам много приятели и другари, че съм добър, че ме обичат… Вие искате да ме използувате за примамка, за да заловите останалите?

— И след това?

— Вас ви изпраща някакво тайнствено дружество, което има работа с оръжие.

— Да не би да се страхувате?

— Аз! Толкова барут изгорих през юли, без да ми трепне окото.

— Ако ви се случи отново, ще го направите ли?

— Това ми прилича на изкуствените огньове по време на някой празник… Размириците служат повече за забавление, отколкото да носят реална полза. Цялата ми печалба от тридневното сражение бе, че ми изгоряха панталоните и изгубих връхната си дреха… Това спечели народът от мен. Но както и да е, за какво става дума сега?

— Познавате ли работниците на господин Харди?

— А… Затова ли ме доведохте тук?

— Да. След малко ще се срещнете с някои от тях.

— Вие се надявате работниците на господин Харди да се разбунтуват? Лъжете се! Те са щастливи…

— Скоро ще се убедите.

— Какво още искат, за да се бунтуват?

— А техните братя, които нямат толкова добър господар, които умират от глад и ги молят да се съюзят? Ще останат ли глухи за такава покана? Господин Харди е изключение. Ако народът направи само едно усилие, изключението ще стане правило и всички ще бъдат доволни.