Йожен Сю - Скитникът евреин

Това ме радва.

Ще повдигна въпроса за свободата в преподаването. Крайните либерали ще ни подкрепят. Глупаците, смятат, че сме като всички, но нашите права, нашите преимущества, нашето влияние върху изповедта, нашата подчиненост на Рим ни поставят извън общовалидното право, чрез предимствата, от които се ползуваме. Но те са още по-глупави, защото ни смятат за безсилни, тъй като самите те са безсилни спрямо нас. Провокационни въпроси, бунтовнически викове, нови неприятности за Слабия човек. Капка след капка — вир.

Това би ми доставило голяма радост.

Накратко: целта е отказът от престола. Средството: тревоги и непрестанен тормоз. Чрез наследството на Ренепон ще подкупим изборите. Щом стоката има цена, тя може да бъде продадена.“

Внезапно Родин прекъсна писмото. Стори му се, че до вратата на стаята, водеща към стълбите, се чу шум. Той се ослуша, спря дъха си, но си помисли, че се е излъгал и отново взе перото:

„Аз се наемам с наследството на Ренепон. То е единствената подкрепа на нашите светски планове. Грешките трябва да се поправят. Глупавите ходове на отец д’Егрини, който без малко не провали всичко, трябва да бъдат заменени от преплитане на интересите и възбуждане на страстите. Но той има и много добри качества: познава света, притежава обаяние и проницателност, но все своето си знае. Само че не е дотам велик, че да се смалява съобразно обстоятелствата. Ще се възползувам от добрите му страни — материалът е годен. Навремето си послужих с правата, които ми даде преподобният отец генерал. Ако се наложи, ще съобщя на отец д’Егрини онова, което ми е възложил отец генералът. Досега го оставих да гадае за предназначението на това наследство. Подходът е добър, но не навременен.

Сведенията не бяха точни. Милионите са повече от два. Догадките се оправдаха. Имаме голямо поле за действие. Сега делото около наследството на Ренепон ми принадлежи двойно. Милионите ще бъдат наши, преди да са изтекли три месеца, чрез свободната воля на наследниците. Така трябва да бъде. Защото иначе ще изгубя материалните средства и възможността за успех намалява на половина. Поисках пълна власт. Времето минава и аз действувам така, сякаш съм я получил. За моите планове е крайно необходимо едно сведение. Искам го от вас. Необходимо ми е, разбирате ли?! Голямото влияние на брат ви във виенския двор ще ни помогне. Искам да ми изпратите и най-дребните подробности за положението на Райхщадския дук — Наполеон II на империалистите. Възможно ли е чрез вашия брат да се установи тайна кореспонденция с княза? Съобщете ми бързо, това не търпи отлагане. Настоящето писмо изпращам днес. Утре ще напиша допълнение, което както винаги ще получите чрез Малкия търговец.“

Когато Родин запечата писмото в двоен плик, отново му се стори, че дочува шум отвън. Той пак се ослуша. След кратко мълчание на вратата му се почука няколко пъти. Родин настръхна. Вече близо година идваше в тази къща и сега за пръв път някой чукаше на вратата му. Той бързо скри писмото в джоба на редингота си, отвори старата ракла, набутана под леглото, извади един вързоп книжа, увити в дрипава носна кърпа, прибави към тях двете новополучени писма и отново заключи раклата.

Отвън се почука по-силно и по-нетърпеливо.

Родин взе кошницата на търговката, сложи чадъра си под мишница и доста разтревожен отиде да види кой ще да е този досаден гост. Отвори вратата, а пред очите му се изправи Роз-Помпон — нахалната певица, която много прилично го поздрави и съвсем добродушие попита:

— Наистина ли вие сте господин Родин?

Въпреки тревогата и изненадата си, Родин не трепна. Той забеляза любопитния поглед на момичето, затова затвори вратата и добродушно отговори:

— Кого търсите, дъще?

— Господин Родин — каза Роз-Помпон и втренчи хубавите си сини очи в лицето на Родин.

— Не живее тук — рече той и направи крачка към стълбите. — Не познавам такъв. Потърсете го горе или долу.

— Хубава работа! Я виж ти! Може ли човек така да се шегува в наше време! — възкликна Роз-Помпон и повдигна рамене. — Да не би да си мислите, че не зная, че вие сте господин Родин.

— Аз се казвам Карломан — каза секретарят. — Мога ли да помогна с нещо? Какво обичате?

— Не можете — отвърна гордо Роз-Помпон и добави през смях: — Да не би да имате тайни любовници, та си сменяте името? Може би се страхувате, че майка ви ще залови?

— Вижте, скъпа дъще — усмихна се бащински йезуитът, — правилно казвате, аз съм господин Родин. Един добродушен старец, който обича децата. Веселите деца… Затова приемам шегата ви, но сега ме пуснете да си тръгна, защото нямам време — и отново се насочи към стълбите.