Йожен Сю - Скитникът евреин

„Проклето гърбаво момиче — мислеше си госпожа Гривоа, побесняла от яд, — за всичко се сеща. Ако не беше тя, щяхме да предотвратим ненадейното връщане на онзи негодник. Какво ще правим сега? Тези ужасни момичета няма да тръгнат с мен, докато не дойде жената на войника. Ако ги накарам да тръгнат преди това, те могат изобщо да откажат и тогава всичко ще се провали. Господи, какво да правя сега?“

— Бъдете спокойна, госпожице — каза на излизане непознатият, — веднага ще отида да успокоя добрия старец и ще му съобщя, че няма да чака дълго в бюрото.

Докато Гърбавото се занимаваше с вързопа и подреждаше чашата и сребърните прибори, госпожа Гривоа мислеше трескаво. Внезапно я осени някаква идея. Мрачното й, ядосано и неспокойно от известно време лице изведнъж просветна. Тя стана с Господин под мишница и каза на момичетата:

— Тъй като госпожа Франциска още не се е върнала, аз ще отскоча за малко до една позната, която живее наблизо, и скоро ще се върна. Предайте й, моля ви.

Госпожа Гривоа напусна стаята малко след Гърбавото.

Преди да излезе от къщата, Гърбавото се отби в стаята си и с малко тъга добави към натежалия вързоп една ленена завивка — единственото нещо, което имаше и което я пазеше донякъде от студа в ледената й стая.

Миналата вечер, под бремето на грижите за участта на Агрикол, момичето не можа да работи. Мъките на очакването, надеждата и тревогата не я напускаха. Сега и денят щеше да се изниже, а трябваше да се живее. Непредвидените трудности, които смазват дори способността на бедняка да работи, са двойно по-страшни. Те парализират силите му и заедно с безделието, наложено от скръбта, идват оскъдицата и сиромашията. Но Гърбавото — този съвършен и поучителен пример за евангелски дълг, можеше още да бъде полезна и намираше сили за това. Понякога най-слабите, най-немощните същества са надарени с огромна душевна сила. Сякаш в тези физически ощетени същества духът властвува над тялото и му вдъхва допълнителен живот.

Гърбавото цели двадесет и четири часа не беше нито яла, нито спала и мръзна през цялата нощ. На сутринта се почувствува страшно уморена, след като обиколи цял Париж през сняг и киша, докато стигне на улица „Вавилонска“. Но силите й още не бяха изчерпани, защото такова е могъществото на доброто сърце.

Гърбавото стигна до края на „Сен-Мари“.

След последните размирици на улица „Des Prouvaires“, в тази оживена част бяха струпани повече полицаи и агенти от обикновено.

Макар да се огъваше под тежестта на вързопа, младата шивачка почти тичаше по улицата. Когато минаваше покрай един агент чу, че зад нея издрънчаха две петфранкови монети, които една дебела, облечена в черно жена хвърли зад гърба й. В същото време жената показа на агента монетите, пошушна му нещо и посочи Гърбавото. След това дебелата жена изчезна по посока на улица „Brise-Miche“.

Градският агент се изненада от думите на госпожа Гривоа (защото това беше тя), взе парите, спусна се след Гърбавото и извика:

— Ей! Ти! Стой… Спри…

Виковете привлякоха вниманието на мнозина, а по тези места на града тълпата се събираше за секунди.

Гърбавото се досети, че агентът вика след нея, разбърза се още повече и като мислеше как по-скоро да се добере до заложната къща, се запровира между хората, стараейки се да не докосне никого, защото много се боеше от грубите и жестоки подигравки, които често трябваше да преглъща заради недъга си. Доста хора се втурнаха след нея и изведнъж една силна ръка легна на рамото й.

Това беше ръката на агента, придружен от един полицай, който веднага се притече на врявата. Гърбавото се обърна изплашена и се намери заобиколена от онази мръсна, ленива, дрипава, просташка и подивяла от невежество и беднотия паплач, която непрестанно се тълпеше по улиците. В такава сбирщина никога няма да забележите занаятчия, защото по това време трудолюбивите хора работят.

— Ей, не чуваш ли, че те викат? — каза полицаят и така стисна Гърбавото за ръката, че то изпусна вързопа.

Клетото момиче се огледа плахо наоколо и като видя, че всички тези обидни, присмехулни и лукави погледи са вперени в нея и че по разкривените от поквара лица са изписани цинизъм и грубост, пребледня като мъртвец и се разтрепери.

Разбира се, полицаят се държеше грубо. Но как иначе можеше да разговаря с едно бедно, грозно, бледо, изплашено момиче, чието лице беше неузнаваемо от страх и скръб. То беше по-дрипаво и от най-дрипавите, носеше в студа скъсана басмяна рокличка, опръскана с кал и мокра от кишата. Затова полицаят, воден от неизменния закон за външността, според който тя винаги е подозрителна, започна строго: