Йожен Сю - Скитникът евреин

Колко различно беше всичко в сравнение със скромното бедняшко погребение и плахите опечалени пред храма тази сутрин. Многобройното духовенство от църквата в пълен състав крачеше величествено пред покрития с кадифе ковчег. Коприната по епитрахила, по черните филони и по техните лъщящи сърмени шевове грееха от светлините на безброй свещи. Портиерът се надуваше в лъщящите си официални одежди с еполети. Кандиларят с костен бастун в ръка вървеше весело и гордо пред него. Гласът на певците в нови, бели стихари ехтеше. Звуците на органа разклащаха прозорците. По лицата на всички, които щяха да се облажат от този богат, от този превъзходен, от този първоразреден мъртвец се четеше щастливо и сдържано задоволство. То още по-ясно личеше в израза на двамата наследници — високи, здрави и лъчезарни младежи, които без да пристъпят законите на скромността и свенливостта в блаженството си, сякаш се наслаждаваха и се гордееха с тъжния си символичен траур. Въпреки невинната си, чистосърдечна вяра, жената на Дагоберт много се огорчи от възмутителната разлика при посрещането на ковчега на богатия и посрещането на ковчега на сиромаха пред вратата на черквата, защото, ако съществува някакво равенство, то е пред смъртта и пред вечността. Тези две крещящи противоположности още повече натъжиха Франциска. Тя едва успя да се измъкне от църквата и забърза към улица „Brise-Miche“, за да отведе сирачетата при прислужницата на изповедника си. Тя пък щеше да ги заведе в манастира „Света Богородица“, който се намираше много близо до лудницата на доктор Баление. А там бе затворена Адриана Кардовил.

Жената на Дагоберт излезе от църквата и тъкмо наближи улица „Brise-Miche“, когато я настигна запъхтеният църковен прислужник и я помоли веднага да се върне в „Сен-Мари“ — отец Дюбоа искал да й каже нещо много важно. Докато Франциска крачеше обратно, една закрита карета спря пред входа на къщата, в която живееше семейството на Дагоберт. Файтонджията слезе от капрата и отвори вратичката на каретата.

— Попитай тук ли живее госпожа Франциска Балдуин — каза му една дебела, облечена в черно жена, която седеше вътре и държеше в скута си рошаво куче.

— Добре, госпожо — отвърна файтонджията.

Разбира се, читателят вече е познал госпожа Гривоа — първата прислужница на княгиня Сен-Дизие, и нейното куче, което много я тормозеше.

Файтонджията попита бояджията, който, както вече знаем, изпълняваше и длъжността на портиер, дали тук живее госпожа Франциска. Той излезе от работилничката си, доближи се учтиво до вратичката на каретата и отговори на госпожа Гривоа, че Франциска наистина живее тук, но че още не се е върнала. Ръцете на дядо Лорио и част от лицето му бяха изцапани със златистожълта боя. Този шарен човек много раздразни и ядоса Господин и когато дядо Лорио сложи ръката си на крайчето на вратичката, кучето се разлая неудържимо и го ухапа за китката.

— Ах, боже мой — развика се грубо госпожа Гривоа, щом дядо Лорио бързешком отдръпна ръката си, — да не би да има нещо отровно в боята по ръцете ти? Кучето ми е много чувствително — и тя старателно избърса плоската муцуна на Господин, изцапана тук-там с жълто.

Дядо Лорио не остана много доволен от извинението, което очакваше да чуе от госпожа Гривоа заради злото й куче, и с едва сдържан гняв й рече:

— Госпожо, ако не бяхте жена, което ме заставя да се отнасям с уважение към вас, щях да хвана това грозно животно за опашката, да го цамбурна във врящата на огъня боя и веднага щях да извадя оттам едно златистожълто куче.

— Искаш да боядисаш кучето ми в жълто!… — извика госпожа Гривоа и ужасно разярена слезе от каретата, прегърна нежно Господин и измери дядо Лорио със смразяващ поглед.

— Госпожо, казах ви, че Франциска още не се е върнала — викна портиерът, като видя, че господарката на кучето тръгва към тъмните стълби.

— Добре, ще я почакам — отвърна студено госпожа Гривоа. — На кой етаж живее?

— На четвъртия — отговори дядо Лорио, прибра се в работилничката си и усмихнато си рече: — Надявам се, че едрият пес на Дагоберт ще се ядоса, ще сграбчи за врата тази мастия и тъпкано ще й го върне.

Госпожа Гривоа с мъка се изкачи по стръмното стълбище, като си отдъхваше на всяко стъпало и се оглеждаше наоколо с истинско отвращение. Най-сетне стигна до четвъртия етаж и се поспря пред вратата на бедната стаичка, в която бяха двете сестри и Гърбавото. Младата шивачка събираше вещите, които трябваше да отнесе в заложната къща. Роз и Бланш бяха много радостни и малко поуспокоени за бъдещето си, защото Гърбавото им бе казала, че щом умеят да шият с усилен труд ще могат да припечелват осем франка седмично — дребна сума, която поне ще бъде от помощ за семейството.