Маркъс Зюсак - Крадецът на книги

— Те не помръдват — каза тя тихо. — Не помръдват.

Може би ако стоеше тук достатъчно дълго, те най-накрая щяха да помръднат, но баща й и майка й останаха неподвижни през цялото време, докато Лизел ги гледаше. В този момент аз осъзнах, че тя не носеше обувки. Какво странно наблюдение за момент като този. Може би просто се опитвах да избегна лицето й, защото крадецът на книги изглеждаше като непоправима катастрофа.

Лизел пристъпи крачка напред. Не й се искаше да продължи, но го направи. Бавно тръгна към майка си и баща си и седна между тях. Взе ръката на майка си и започна да й говори:

— Помниш ли, когато дойдох тук, мамо? Бях се вкопчила в портата и плачех. Помниш ли какво каза на хората на улицата онзи ден? — Тук гласът й леко трепна: — Ти им каза: „Какво зяпате, задници такива?“ — Тя докосна китката на майка си. — Мамо, знам, че ти… Много се зарадвах, когато дойде в училище и ми каза, че Макс се е събудил. Знаеш ли, че те видях с акордеона на татко? — Момичето стегна пръсти около вкоравяващата се ръка. — Аз се приближих и те гледах и ти беше красива. По дяволите, ти беше толкова красива, мамо.

Очите на татко бяха сребристи, а не мъртви.

Татко беше акордеон!

Но меховете му сега бяха празни.

Нищо не влизаше и нищо не излизаше от тях.

Тя започна да се полюшва напред назад.

Някъде в устата й постепенно се оформи писклив, тих, гърлен тон, докато най-накрая намери сили да се обърне.

Към татко.

И тогава любопитството ми надделя. Приближих се, за да я виждам по-добре и в момента, в който я зърнах, веднага разбрах, че това беше човекът, когото тя обичаше най-много. Цялото й изражение и очите й галеха лицето му. Сетне последваха една от бръчките на бузата му. Той бе седял с нея в банята, учейки я как да свива цигара. Беше дал хляб на един обречен на улица „Мюнхен“ и беше казал на момичето да продължи да чете в бомбоубежището. Може би, ако не беше го направил, тя нямаше да започне да пише в мазето.

Татко — акордеонистът — улица „Химел“.

Едното не можеше да съществува без другото, защото за Лизел и двете неща бяха нейният дом. Да, точно това беше Ханс Хуберман за Лизел Мемингер.

Момичето се извърна и заговори на човека от спасителния отряд.

— Моля ви — каза то, — акордеонът на татко. Можете ли да ми го донесете.

След кратък момент на смут, един по-възрастен член на противовъздушния отряд донесе проядения калъф и Лизел го отвори. Извади повредения инструмент и го сложи до тялото на татко.

— Ето, татко.

И мога да ви гарантирам, че много години по-късно видях да се случва нещо забележително — едно видение на самия крадец на книги, в което тя, застанала на колене до Ханс Хуберман, го видя да става и да свири на акордеона. Той се изправи, прехвърли ремъците през раменете си сред алпийската верига от отломки и засвири с топли сребристи очи и цигара, висяща в края на устните му. Дори сбърка и се засмя добродушно на грешката си. Мехът дишаше и високият мъж свиреше на Лизел Мемингер за последен път, докато небето бавно беше погълнато от пещта.

Свири, татко, свири.

Татко спря.

Пусна акордеона на земята и сребристите му очи продължиха да ръждясват. Сега на земята имаше само тяло и Лизел го повдигна и го прегърна. Тя плака на рамото на Ханс Хуберман.

— Сбогом, татко, ти ме спаси. Ти ме научи да чета. Никой не може да свири като теб. Никога няма да пия шампанско. Никой не може да свири като теб.

Лизел го държеше в ръцете си. Целуна го по рамото и понеже гледката на лицето му и беше вече непоносима, го положи отново на земята.

Крадецът на книги плака, докато спасителите нежно я отведоха.

По-късно те си спомниха за акордеона, но никой не забеляза книгата.

Имаше много работа за вършене и заедно с някои други вещи „Крадецът на книги“ беше стъпкан на няколко пъти и най-накрая хвърлен в един боклукчийски камион. Тъкмо преди камионът да тръгне, аз се качих бързо на него и взех книгата…

За късмет бях там.

Но кого заблуждавам? Аз, разбира се, мога да бъда на много места едновременно, а през 1941 г. бях почти навсякъде.

Минаха много години оттогава, но все още имам много работа за вършене. Мога да ви разкрия, че светът е фабрика. Слънцето я задвижва, хората я управляват. А аз оставам. Аз ги отнасям.