— Добре. Аз сега трябва да си отида за малко, разбираш ли? Но няма да е за дълго, за не повече от половин час — обясни й той.
Нямаше смисъл да й казва истината, така или иначе за Микела половин час и един ден бяха едно и също нещо. Лекарката им беше обяснила, че нейната представа за време и пространство е спряла развитието си на предсъзнателен стадий, и Матия много добре бе разбрал какво значи това.
— Чакай ме седнала тук — нареди той на сестра си.
Микела го гледаше със сериозен поглед, без да каже нищо, защото не знаеше как да отговаря. Не даде знак дали наистина е разбрала или не, но за миг очите й се изпълниха със светлина. През целия си живот Матия щеше да свързва тези очи с представата си за страх. Отдалечи се с няколко стъпки от сестра си, вървейки назад, за да продължава да я гледа и да бъде сигурен, че не е тръгнала след него. „Само раците ходят така, беше му се развикала един път майка му, и накрая се удрят в нещо.“
Когато се отдалечи на около петнайсет метра, Микела вече не го гледаше. Беше се съсредоточила в опита си да откъсне едно от копчетата на вълненото си палто.
Матия се обърна и се затича, като стискаше в ръка плика с подаръка. Повече от двеста парченца пластмаса се удряха едно в друго в кутията, все едно че искаха да му кажат нещо.
— Здравей, Матия — посрещна го майката на Рикардо Пелоти, като отвори вратата. — А сестричката ти?
— Имаше малко температура — излъга Матия.
— Колко жалко! — каза госпожата, която въобще не изглеждаше разочарована.
Направи му път да влезе.
— Рики, дойде приятелят ти Матия. Ела да го поздравиш! — извика, обърната към коридора.
Рикардо Пелоти се появи с пързаляне по пода и с присъщото си неприятно изражение. Спря се и огледа Матия, като търсеше с поглед следи от бавноразвиващата се. После с облекчение му каза:
— Здрасти.
Матия вдигна плика с подаръка под носа на госпожата.
— Това къде да го сложа? — каза той.
— Какво е? — попита подозрително Рикардо.
— Лего.
— Аа!
Рикардо взе плика и отново изчезна в коридора.
— Върви с него — каза госпожата, побутвайки Матия. — Рожденият ден е там.
Холът на семейство Пелоти беше украсен с гирлянди от балончета. Върху маса, покрита с червена хартиена покривка, имаше купи с пуканки и чипс, тава с изсъхнала пица, нарязана на квадратни парчета, и редица с още неотворени бутилки газирани напитки с различни цветове. Някои от съучениците на Матия бяха вече там и стояха прави в центъра на стаята, все едно охраняваха масата.
Матия пристъпи и се спря на няколко метра от тях като сателит, който не иска да заема много място в небето. Никой не му обърна внимание.
Когато стаята се напълни с деца, един младеж на около двайсет години с червен пластмасов нос и шапка на палячо им организира игри на „сляпа баба“ и на „хвани се за опашката на магарето“, играта, в която със завързани очи трябва да сложиш опашката на едно нарисувано на лист магаре. Матия взе първа награда — шепа бонбони, но само защото виждаше под лентата, завързана на очите му. Всички започнаха да му викат „ууу“ и „не играеш честно“, докато той срамежливо си пъхаше бонбоните в джоба.
После, когато навън вече се стъмни, момчето, облечено като клоун, загаси лампите, накара всички да седнат в кръг и започна да разказва някаква страшна история. Държеше запален фенер под брадичката си.
Матия си помисли, че историята въобще не е страшна, но лицето, осветено по този начин, да. На светлината, която идваше отдолу, то изглеждаше червено и бе обгърнато от ужасяващи сенки. Матия погледна през прозореца, за да не вижда повече клоуна, и си спомни за Микела. Всъщност не я беше забравял напълно нито за миг, но сега за първи път си я представи как стои сама сред дърветата и го чака, потривайки лицето си с белите ръкавички, за да се стопли поне малко.
Стана на крака тъкмо когато майката на Рикардо влизаше в тъмната стая с украсената със свещи торта и всички започваха да ръкопляскат за историята и за тортата.
— Трябва да си тръгвам — каза й той, без дори да я изчака да сложи тортата на масата.
— Точно сега? Ще режем тортата.
— Да, сега. Трябва да си тръгвам.
Майката на Рикардо го гледаше над пламъците на свещите. И нейното лице, осветено така, беше покрито със застрашителни сенки. Останалите гости мълчаха.
— Добре — каза несигурно жената. — Рики, изпрати твоя приятел до вратата.
— Ама аз трябва да духна свещичките — запротестира рожденикът.
— Направи това, което ти казвам — заповяда майка му, без да престава да се взира в Матия.
Читать дальше