Паоло Джордано: Самотата на простите числа

Матия си каза, че Рикардо не му е приятел и че не би могъл да обясни това на майка си. В отговор само повдигна рамене.

В крайна сметка Аделе се спря на космическия кораб на „Лего“, най-голямата и скъпа кутия в целия магазин.

— Мамо, прекалено скъпо е! — запротестира синът й.

— Не, не е вярно, пък и вие сте двама! Да не би да искате да направите лошо впечатление?

Матия си знаеше, че и със, и без „Лего“ те лошото впечатление си го правеха. С Микела не можеше да бъде другояче. Разбираше много добре, че Рикардо ги е поканил на рождения си ден само защото родителите му са го принудили. Микела щеше да е залепена за него през цялото време, щеше да се залее с швепса и да започне да мрънка, както правеше винаги, когато се измори.

За първи път Матия си помисли, че може би ще е по-добре да си остане вкъщи.

„Всъщност не, каза си после, ще е по-добре, ако Микела си остане вкъщи.“

— Мамо — започна неуверено.

Аделе си търсеше портфейла в чантата.

— Да?

Матия си пое въздух.

— Микела задължително ли трябва да идва на рождения ден?

Аделе замръзна на място и заби поглед в този на сина си. Касиерката гледаше сцената с безразличие и с ръка, опряна на плота в очакване на парите. Микела разбъркваше пакетите с бонбони, изложени до касата.

Бузите на Матия се зачервиха, готови да посрещнат шамара, който така и не се появи.

— Разбира се, че ще отиде — отговори само майка му и въпросът приключи.

До къщата на Рикардо можеха да отидат и сами. Не бяха повече от десет минути пеша. Точно в три Аделе изтика близнаците навън.

— Хайде, побързайте, че ще закъснеете. Не забравяйте да благодарите на родителите му — каза им тя.

После се обърна към Матия.

— Бъди внимателен със сестра ти. Знаеш, че не може да яде боклуци.

Матия кимна с глава. Аделе целуна и двамата по бузите, Микела малко по-дълго. Оправи й косата под диадемата и им пожела да се забавляват.

По пътя към къщата на Рикардо мислите на Матия отекваха с ритъма на частиците от пъзела. Те подрънкваха в кутията като малък морски прилив, който се удряше в картона ту от едната, ту от другата страна. На няколко метра зад него Микела се задъхваше, докато се опитваше да върви със същата крачка, като влачеше краката си по пътеката от окапали листа, залепени за асфалта. Нямаше вятър и въздухът беше студен.

„Ще събори всичкия чипс на земята, помисли си Матия. Ще вземе топката и няма да иска да я даде вече на никого.“

— Няма ли да побързаш? — обърна се към близначката си, която внезапно беше коленичила в средата на улицата и с пръст измъчваше един дълъг цяла педя червей.

Микела погледна брат си, все едно че го виждаше за първи път след много време. Засмя му се и се затича към него, като стискаше червея между палеца и показалеца си.

— Каква гадост. Хвърли го веднага! — заповяда й Матия, отдръпвайки се.

Микела погледна отново червея, сякаш се питаше как така е попаднал между пръстите й. После го остави да падне от ръката й и се затътри, за да догони брат си, който се беше отдалечил.

„Ще вземе топката и няма да иска да я даде повече на никого, точно както прави в училище“, мислеше си Матия.

Погледна сестра си, която имаше неговите очи, неговия нос, неговия цвят коса, плюс един мозък, който не ставаше за нищо, и за първи път изпита истинска омраза. Хвана я за ръка, докато пресичаха булеварда, защото там колите караха много бързо. И точно докато пресичаха, му хрумна нещо.

Пусна ръката на сестра си, покрита с вълнена ръкавичка, и си каза, че не би било редно. След това, докато вървяха покрай парка, промени отново мнението си, убеждавайки се, че никой никога не би разбрал за случилото се.

„Само за някой и друг час. Само този път“, помисли си.

Внезапно промени посоката, в която вървяха, като теглеше Микела за ръка, и влезе в парка. Тревата там беше все още влажна от нощния студ. Микела се влачеше след него, папайки новите си бели велурени ботушки в калта.

В парка нямаше никого. Желанието за разходка би се изпарило на всеки в този студ. Близнаците стигнаха до гъсто залесено място, където имаше три дървени маси и грил за барбекю. В първи клас се бяха спрели да обядват точно там, когато учителките ги заведоха на разходка, за да събират сухи листа. После от тях направиха грозни украси за маса, които да подаряват на бабите и дядовците си за Коледа.

— Мики, чуй ме добре! — каза Матия. — Чуваш ли ме?

С Микела човек трябваше да се увери, че тесният канал на комуникацията е отворен. Матия изчака сестра му да кимне с глава.