Джефри Арчър - Соломоново решение

Той кимна и жената продължи да попълва документите за покупката. Щом свърши, му ги подаде за подпис.

— Депозитът е пет хиляди и петстотин долара — съобщи тя, — а цялата сума трябва да бъде изплатена в рамките на двайсет и осем дни.

Макс кимна, все едно процедурата му е добре позната. Подписа споразумението, след което написа чек за 5500 долара с пълното съзнание, че така напълно изпразва банковата си сметка. Побутна го на плота и получи в замяна първия екземпляр от споразумението. Когато погледна подписа, жената се поколеба за част от секундата. В крайна сметка името Глъвър е твърде често срещано. Тя за нищо на света не искаше да обиди клиент, но знаеше, че непременно ще сподели опасенията си със съответния отдел на аукционната къща и те ще решат какво да правят.

Макс напусна сградата и се отправи на север по Парк Авеню. Уверено влезе в „Сотби“ и приближи до рецепцията. Попита може ли да се срещне за минута с шефа на отдел „Източни изкуства“. Оставиха го да чака около минута.

Този път Макс не си губи времето да задава предварителни и въвеждащи въпроси, с които да завоалира истинските си намерения. В края на краищата, както служителката от „Филипс“ бе посочила, той имаше на разположение цели двайсет и осем дни, в които да се извърши сделката.

— В случай че шахът „Кенингтън“ излезе на пазара, колко би струвал според вас? — попита Макс.

Експертът погледна невярващо, макар и до него да бе стигнал слухът, че червеният цар е продаден във „Филипс“. Знаеше също и на каква цена.

— От седемстотин и петдесет хиляди до един милион — гласеше неговият отговор.

— Ако успея да ви донеса шаха „Кенингтън“ и вие се уверите, че е автентичен, каква сума „Сотби“ са готови да платят авансово срещу бъдеща сделка?

— Четиристотин или петстотин хиляди, стига семейството да потвърди, че това наистина е шахът „Кенингтън“.

— Ще ви се обадя в най-скоро време — обеща Макс, чиито непосредствени и дългосрочни проблеми бяха решени.

По-късно същата вечер Макс освободи стаята си в хотела в Ийст Сайд и взе такси, което го откара до летище „Кенеди“. Щом машината се отдели от пистата, той заспа, за първи път през този ден.

Боингът докосна бетонната настилка на „Хийтроу“ в момента, в който слънцето изгряваше над Темза. Макс нямаше нищо за деклариране и бързо се озова при експреса, който го отведе до гара „Падингтън“. Беше си вкъщи за закуска. Потъна в мечти за онова време, когато щеше да вечеря редовно в любимия си ресторант и наместо да чака автобус щеше без никакво притеснение да си взима такси.

Нахрани се и остави чиниите в умивалника, след което се отпусна в единствения удобен стол в къщата си. Започна да обмисля следващия си ход, уверен, че червеният цар е намерил своето място на шахматната дъска.

В единайсет, час подходящ да обезпокоиш един лорд, той се обади в Кенингтън Хол. Икономът го свърза с лорд Кенингтън и първите думи на клиента му бяха:

— Успя ли?

— Не, за съжаление — отговори Макс. — Непознат за мен участник предложи по-висока цена. Изпълних инструкциите ви и спрях да наддавам след петдесет хиляди. — Той замълча за миг. — Продаден е за петдесет и пет хиляди.

Настъпи тишина.

— Мислиш ли, че зад отсрещната страна е бил брат ми?

— Нямаше как да разбера. Единственото, което мога да кажа, е, че наддаването се провеждаше по телефона. Очевидно човекът искаше да остане анонимен.

— Много скоро ще разбера — отговори Кенингтън, преди да затвори.

— С положителност — съгласи се Макс и набра друг телефон в Челси.

— Поздравления — рече той, щом чу плътния глас на уважавания Джеймс. — Купих фигурата, така че вече имате право да предявите претенциите си върху шаха, съгласно условията на завещанието.

— Добра работа свършихте, Глъвър.

— Веднага щом ми предадете останалата част от шаха, адвокатите ми ще ви връчат чек за четиристотин четирийсет и пет хиляди долара — уточни Макс.

— Нали се договорихме за половин милион? — процеди Джеймс.

— Минус петдесет и пет хиляди, които трябваше да платя като депозит за червения цар — поясни Макс. — Ще видите, че това ясно е изписано в договора.

— Но… — опита се да протестира Джеймс.

— Може би предпочитате да се обадя на вашия брат? — попита Макс, но в този момент някой позвъни на външната врата. — Знаете, че засега аз съм притежател на червения цар… — Джеймс мълчеше. — Помислете си, докато отворя вратата — предложи Макс и остави слушалката настрани. Запъти се към входа на апартамента с доволна физиономия и освободи веригата, завъртя ключа и открехна леко вратата. Двама високи мъже, облечени в еднакви шлифери, стояха пред него.