Джефри Арчър - Соломоново решение

Мина близо час, преди това съвпадение да се получи, и той да е достатъчно сигурен, че може да действа. Измъкна проклетото човече от джоба си и го сравни със „законния“ цар от дъската под витрината. Двете фигури се гледаха една друга. Бяха съвършено еднакви, само дето едната бе на самозванец. Макс се огледа. Все още около него не се виждаше жива душа. Единайсет сутринта на вторник в чудесен слънчев ден.

Макс изчака дежурния да влезе в залата за ислямско изкуство и сръчно проведе замисления предварително план. С помощта на швейцарското си ножче повдигна капака на витрината, приютила китайския шедьовър. Мигом проехтя пронизителният вой на алармената система, но много преди първият служител на музея да дотича, Макс бе разменил местата на двамата царе, върна капака на мястото му и отвори първия попаднал му прозорец. След това с небрежна стъпка влезе в съседната зала. Разглеждаше внимателно костюма на някакъв самурай, когато двама души от охраната връхлетяха. Когато видя отворения прозорец, единият от тях изруга цветисто, а другият започна да се оглежда дали нещо липсва.

— А сега вероятно ще искаш да знаеш — видимо доволен от себе си продължи Макс своя разказ — как успях да преметна двамата братя?

Естествено, кимнах, но той продължи едва когато сви следващата си цигара.

— Нека първо ти кажа, че съществува правило, според което никога не бива да прибързваш със сделката, когато държиш предмет, който двама души искат да притежават. А в нашия случай спокойно можем да кажем, че те отчаяно искаха да го притежават. Следващото ми посещение — той замълча, за да запали спокойно цигарата си — бе в магазин на Чаринг Крос Роуд. Не се наложи да го издирвам дълго, тъй като те бяха пуснали реклама в „Йелоу Пейджис“ в раздела „Шах“. Магазинът беше „Марлоус“ и девизът му бе: „служим на майсторите и съветваме начинаещите“ .

Макс пристъпи в сумрака на старо помещение, където бе посрещнат от възрастен господин, напомнящ много на характера на пешките: някой, който прави движения напред от време на време, но изглежда така, сякаш очаква всеки момент да бъде отстранен от противниковия играч — във всеки случай съвсем не човек, готов да прекоси цялата дъска, за да стане цар. Макс го попита за комплекта шах, който бе изложен на витрината, след което започна да задава добре репетираните си предварително въпроси и в крайна сметка стигнаха до цената на червения цар в шаха „Кенингтън“.

— Ако някога тази фигура се появи на пазара — замислено промълви мъжът, — цената положително ще надхвърли петдесет хиляди лири. Всеки знае, че кандидатите да я притежават са двама.

Вестта за подобна стойност накара Макс да направи някои леки корекции в плана си. Следващият проблем възникна от факта, че онова, с което разполагаше в банковата си сметка, за нищо на света нямаше да му покрие разноските при пътуване до Ню Йорк. Стигна до решението „да придобие“ няколко дребни предмета от големите домове, които след пласирането щяха да му донесат достатъчно средства за пътуване до Щатите. За щастие беше разгарът на сезона по крикет.

Щом стъпи на летище „Кенеди“, Макс поръча на шофьора на таксито да го отведе не в „Сотби“ или „Кристи“, а в аукциона „Филипс“ на Седемдесет и девета улица. С огромно облекчение видя, че младият служител не прояви кой знае какъв интерес.

— Известен ли ви е произходът на предмета? — попита служителят.

— Не, собственост е на семейството ми от години.

Шест седмици по-късно се появи каталог за бъдещи аукциони и Макс с удоволствие видя, че под номер 23 е обявен неговият цар, с неизвестен произход, на цена 300 долара. Тъй като не бе сред предметите, удостоени със снимка, Макс бе убеден, че дори някой да прояви интерес, то едва ли щеше бъде някой от братята Кенингтън. Това щеше да се случи, когато той им обърне внимание на тази подробност.

Седмица преди датата на аукциона Макс позвъни на „Филипс“, откъдето на единствения му въпрос отговориха, че през месеца, в който каталогът е пуснат, никой не е проявил интерес към неговия червен цар. Макс даде да се разбере, че е разочарован.

Следващият телефон, който Макс набра, бе на Кенингтън Хол. С множество „ако“, „но“ и дори едно-две „може би“ той получи в крайна сметка покана да обядва с лорд Кенингтън в „Уайтс“ 14 14 Най-старият лондонски клуб на консерваторите, основан през 1693 г. — Б.пр.

Докато загребваше от уиндзорската си супа, лорд Кенингтън обясни на Макс, че според правилата на клуба няма право да показва никакви документи по време на обяда. Макс кимна и седна върху каталога на „Филипс“, след което се впусна в детайлни описания как съвсем случайно, докато разглеждал фигурата на мандарин заради свой клиент, попаднал на съобщението за червения чар.